Нещо се бе случило през последната година, преди Алекс да се премести, но никой не си направи труда да й каже какво точно. Възрастните спираха да шушукат веднага щом тя се приближеше, в опит да я предпазят от тайната, която сега отчаяно искаше да разгадае. Само че не знаеше откъде да започне. На няколко пъти се бе опитвала да подслушва разговорите им, но сега си спомняше единствено думата „училище“, която споменаваха нееднократно. Не бе много, но само с това разполагаше. Знаеше, че учителят им от четвърти, пети и шести клас все още живее във Фелбака. Беше добра идея да започне оттам.
Вятърът се усили и студът най-накрая успя да я прониже въпреки дебелите й дрехи. Ерика усети, че е време да се прибира. Погледна за последен път към Фелбака — градчето, сгушено в скута на устремената към небесата планина. През лятото то се къпеше в златиста светлина, ала сега бе сиво и студено. Нищо, за Ерика така то беше по-красиво. През лятото напомняше на вечно бръмчащ пчелен кошер. Сега в малкото градче цареше мир, сякаш бе потънало в дълбок сън. Но този покой бе измамен. Под спокойната повърхност кипеше злост, както навсякъде, където живееха хора. Беше я усетила и в Стокхолм, но й се струваше, че тук е далеч по-опасна. Омраза, завист, алчност и жажда за мъст бяха скрити под похлупака на страха от хорското мнение. Злобата, тесногръдието и лошотията назряваха спокойно под излъсканата до блясък повърхност на този страх. Докато стоеше на скалите и наблюдаваше сгушеното под снега градче, Ерика се запита какви ли тайни пази сърцето му.
Потръпна, пъхна ръце дълбоко в джобовете си и тръгна към центъра.
Животът му се струваше все по-опасен с всяка изминала година. Непрекъснато откриваше нови и нови заплахи. Всичко започна в мига, когато изведнъж осъзна, че във въздуха около него кръжат билиони, трилиони бактерии и бацили. Допирът до всеки предмет се превърна в изпитание, а когато все пак му се наложеше да докосне нещо, си представяше армия от бактерии. Те нападаха тялото му, пренасяйки безброй знайни и незнайни болести, които със сигурност щяха да доведат до мъчителната му смърт. Не стига това, ами и цялото му обкръжение представляваше една огромна заплаха. Всички пространства, и големи, и малки, криеха различни опасности. Всеки път, щом се озовеше сред тълпа от хора, потта напираше навън през всички пори на тялото му, а дишането му се учестяваше. Решението бе просто. Единствената среда, върху която можеше да упражнява поне някакъв контрол, бе собственият му дом. Аксел Венерстрьом бързо разбра, че всъщност би могъл да води напълно нормален живот, без да му се налага да си показва носа от вратата.
За последен път излезе навън преди осем години. Прогонваше успешно всяка мисъл, всеки копнеж да се разходи из широкия свят, дори вече не знаеше дали той изобщо съществува. Бе доволен от живота си и не виждаше смисъл да го променя.
Дните на Аксел Венерстрьом бяха белязани от докарана до съвършенство рутина. Режимът му бе един и същ, ден след ден, и този ден не беше изключение. Стана в седем часа, закуси, след което почисти цялата кухня с възможно най-силните препарати, за да унищожи всички бактерии, които храната би могла да разпръсне из стаята по време на краткото си пребиваване извън хладилника. Следващите няколко часа обикновено посвещаваше на бърсане на прах, чистене и подреждане. Позволяваше си малка почивка едва в един часа, когато сядаше на верандата с вестник в ръка. С пощальона Сигне се бяха разбрали да му го доставя всяка сутрин в найлонов плик, така че поне отчасти да предпази страниците му от всички мръсни човешки ръце, които биха го докоснали, преди да достигне до пощенската му кутия.
На вратата неочаквано се почука и адреналинът забушува във вените му. Кой би дошъл по това време? Доставките на храна бяха в петък, обикновено рано сутринта. Никой друг не го посещаваше. С усилие запристъпя сантиметър по сантиметър към вратата. Незнайният гост продължи да чука упорито. Протегна треперещата си ръка към най-горната ключалка и отвори. В този миг му се искаше да има шпионка, като тези на апартаментите, но къщата му бе стара и до входа нямаше дори прозорец, през който да може да види нахалника. Отключи и долната ключалка, отвори вратата с туптящо сърце и едва се удържа да не замижи, за да се предпази от неизвестната опасност, която го чакаше отвън.
— Аксел? Аксел Венерстрьом?
Олекна му. Жените не бяха толкова опасни като мъжете. За всеки случай не махна синджира.