— Да, аз съм.
Опита се да прозвучи колкото се може по-сопнато. Желаеше единствено тя, която и да бе, да си тръгне и да го остави на мира.
— Здравейте, Аксел. Не знам дали ме помните, но съм ваша ученичка. Ерика Фалк.
Замисли се. През дългите години през класната му стая бяха преминали толкова много деца. Изведнъж обаче в съзнанието му бавно започна да изплува споменът за едно малко светло момиченце. Точно така, дъщерята на Туре.
— Чудя се дали ще можете да ми отделите малко време?
Погледна го умолително през открехнатата врата. Аксел въздъхна дълбоко, дръпна синджира и я пусна. Опита се да не мисли колко много непознати организми щяха да нахлуят заедно с нея в чистия му дом. Посочи й къде да остави обувките си. Тя последва указанията му и дори съблече връхната си дреха. За да предпази къщата от мръсотията й, Аксел я отведе на верандата. Жената седна на ратановия диван, а той веднага си каза, че трябва да изпере възглавниците възможно най-бързо.
— Доста време мина.
— Да, поне двайсет и пет години, ако смятам правилно.
— Да, толкова са. Времето направо лети.
Подобни празни приказки изнервяха Аксел, но той се примири с положението. Единственото му желание бе тя да му каже защо е дошла, после да си тръгне и да го остави на мира. Нямаше никаква представа какво иска. През годините бе преподавал на стотици ученици, но до този момент никой от тях не го бе посещавал. Сега обаче Ерика Фалк седеше срещу него, а той се чувстваше като на тръни и искаше час по-скоро да се отърве от нея. Очите му през цялото време шареха по възглавницата, на която седеше бившата му ученичка. Буквално виждаше как бактериите, които е внесла в дома му, лазят надолу по дивана към пода. Нямаше да е достатъчно просто да изпере възглавницата, щеше да се наложи да изчисти и дезинфекцира цялата къща, след като жената си тръгнеше.
— Сигурно се чудите защо съм дошла.
Той кимна в отговор.
— Трябва да сте чули за убийството на Александра Вийкнер.
Не само че бе чул, но и новината пробуди спомени, които се опитваше да забрави години наред. Още повече му се прииска Ерика Фалк да стане и да излезе през вратата. Но тя продължи да седи на мястото си, а той едва успя да потисне детинския импулс да запуши ушите си с ръце и да започне да си тананика, за да заглуши следващите й реплики.
— Интересувам се от част от обстоятелствата около живота и смъртта на Алекс и бих искала да ви задам някои въпроси, ако нямате нищо против.
Аксел затвори очи. Винаги бе знаел, че този ден все някога ще дойде.
— Да, няма проблем.
Не си направи труда да я попита защо се интересува от Алекс. Нека запази в тайна мотивите си, щом иска. На него му беше все едно. Можеше да зададе въпросите си, но нищо не го задължаваше да й отговори. Същевременно обаче, за свое най-голямо учудване, изпита силно желание да разкаже всичко на русата жена срещу себе си. Да свали товара, който носеше на плещите си през последните двайсет и пет години. Тайната отрови живота му. Бе като семе, което се вкорени дълбоко в съвестта му, а след това постепенно изля отровата си в съзнанието и тялото му. В моменти на прояснение си даваше сметка, че именно това подхранваше болезнената му нужда от чистота и все по-силния страх от всичко, което застрашаваше контрола му върху околната среда. Ерика Фалк можеше да го попита каквото си поиска, но той щеше да стори всичко по силите си, за да устои на желанието да й разкаже. Знаеше, че ако се подаде на натиска й, изградените с толкова усилия защитни стени ще рухнат. Нямаше да го допусне.
— Помните ли Александра от годините в училище?
Той се усмихна горчиво наум. Повечето от учениците му бяха оставили в съзнанието му само бегъл спомен, но ликът на Александра днес бе също толкова ярък, колкото преди двайсет и пет години. За жалост, не можеше да каже това на Ерика.
— Да, да, спомням си Александра. Но с фамилията Карлгрен, а не Вийкнер, разбира се.
— Да, разбира се. Как си я спомняте?
— Беше тиха, затворена, доста зряла за възрастта си.
Видя, че кратките му отговори разочароваха Ерика. Но той съзнателно се опитваше да каже колкото се може по-малко, сякаш думите щяха да надделеят над съзнанието му и сами да се заизливат от устата му, ако станеха твърде много.
— Добра ученичка ли беше?
— Не, нито добра, нито лоша. Не принадлежеше към групата на амбициозните деца, но това не означава, че не беше интелигентна. Златната среда.