В четвъртото поред чекмедже откри тетрадка и я извади на кухненската маса, за да я разгледа по-добре. Вдигна я към прозореца, за да провери на силната дневна светлина дали по нея няма някакви следи. Оказа се, че на най-горния лист има отпечатъци от невидим текст. Патрик използва стария познат трик, за да се опита да го възстанови. С помощта на молив, който откри в същото чекмедже, нанесе леки линии по страницата. Успя да разчете само част от текста, но това му бе достатъчно, за да разгадае останалата част. Тихо подсвирна. Интересна находка, дори много интересна. Колелото на събитията най-после се задвижваше с проскърцване. Внимателно прибра тетрадката в един от найлоновите пликове, които бе взел от колата.
После продължи да разглежда съдържанието на чекмеджетата. Повечето неща вътре бяха боклуци, но в последното откри още нещо интересно. Погледна парчето кожа, което държеше между пръстите си. Бе идентично с онова, което двамата с Ерика бяха намерили на нощното шкафче на Алекс. И носеше същия надпис: Т.М. 1976.
Когато го обърна, видя, че и по него има размазани петна от кръв. Вече знаеше, че между Алекс и Андерш съществува още някаква, все още неизвестна им връзка. Но докато гледаше парчето кожа, го обзе странно чувство.
Някаква неясна мисъл загложди подсъзнанието му и му подшушна, че този знак трябва да го накара да си спомни нещо важно. Очевидно пропускаше нещо, но не можеше да разбере какво. За сметка на това обаче му стана ясно, че пътищата на Алекс и Андерш са се пресичали от доста отдавна. Поне от 1976-а. Годината, преди Алекс и семейството й да се преместят от Фелбака и да изчезнат безследно за цели дванайсет месеца. Една година преди Нилс Лоренц да потъне вдън земя завинаги. Той пък от своя страна е бил учител в училището, което и Алекс, и Андерш са посещавали.
Патрик си каза, че трябва да разговаря с родителите на Алекс. Ако подозренията му бяха верни, то само те можеха да му предоставят отговорите, които търсеше. Отговорите, които щяха да поставят парчетата от пъзела на местата им.
Патрик взе найлоновите пликове с тетрадката и парчето кожа, хвърли един последен поглед на всекидневната и излезе. Още веднъж си представи как бледото слабо тяло на Андерш се люшка от тавана и си обеща да открие причината, поради която злощастният живот на художника бе приключил по този начин. Ако посоката на разсъжденията му беше правилна, то ставаше дума за неописуема трагедия. Силно се надяваше да греши.
Патрик откри името на Йоста в телефонния указател и набра вътрешния му номер в участъка. Най-вероятно щеше да го прекъсне насред поредния пасианс.
— Здравей, Патрик е.
— Здравей, Патрик.
Гласът на Йоста прозвуча както винаги уморено. Отегчението и вечното му лошо настроение оставяха духа и тялото му без капчица енергия.
— Имаш ли вече уговорена среща със семейство Карлгрен в Гьотеборг?
— Не, още не съм стигнал дотам. Имам много друга работа.
Йоста заемаше отбранителна позиция. Въпросът на Патрик го притесни. Боеше се, че ще го критикуват, задето все още не си е свършил работата. Но просто не можеше да си наложи да го стори. Струваше му се невъзможно дори да вдигне слушалката и да се обади, а да се качи в колата и да отпътува за Гьотеборг му бе свръхсилите.
— Имаш ли нещо против, ако аз говоря с Карлгрен вместо теб?
Патрик знаеше, че този въпрос е всъщност реторичен. Йоста щеше да подскочи до небето от щастие. Така и стана. Йоста отговори с нотка на радост в гласа:
— Не, ни най-малко! Ако наистина го искаш, то аз нямам нищо против. Чакат ме куп други задачи, нали знаеш. Нямам представа как щях да успея да изпълня и тази.
И двамата отлично знаеха, че всичко това е просто игра, но я практикуваха вече от много години и имаха взаимна изгода от нея. Патрик сам свършваше това, което държеше да свърши, а Йоста можеше да се върне към компютърните си игри, спокоен, че всички задачи ще бъдат изпълнени.
— Би ли ми дал номера, за да се обадя веднага?
— Разбира се, тук някъде е. Чакай малко…
Продиктува му го и Патрик го записа в тефтерчето, което държеше на таблото в колата. Благодари на Йоста, затвори и се обади на семейство Карлгрен веднага след това. Стискаше палци да са си вкъщи. Извади късмет. Карл-Ерик му отговори след третия сигнал „свободно“. Когато Патрик му обясни защо го търси, в гласа на мъжа прозвуча нотка на колебание, но след това се съгласи да приеме полицая и да отговори на въпросите му. Поиска да разбере за какво по-точно ще става дума, но Патрик се измъкна, като му каза, че в разследването все още има някои неясноти и се надява заедно да ги изчистят.