— Биргит и Карл-Ерик не вярват, че сама е сложила край на живота си.
— Да, знам. И не се съмняват, че и аз съм на същото мнение, но ако трябва да съм честен, не знам какво да мисля. Живях с нея повече от петнайсет години, но така и не я опознах напълно.
Гласът му все още бе сух и делови, сякаш говореха за времето, но Ерика осъзна, че първото й впечатление от Хенрик е било напълно погрешно. Скръбта му бе огромна. Просто не я изразяваше толкова открито като Биргит й Карл-Ерик Карлгрен. Може би благодарение на собствения си опит Ерика инстинктивно разбра, че тази скръб не бе породена единствено от смъртта на съпругата му, а и от завинаги изгубената възможност да успее да я накара да го обича така силно, както я обичаше той. Познаваше отлично това чувство.
— От какво се страхуваше?
— Задавал съм си този въпрос стотици пъти. Не знам. Винаги, когато се опитвах да говоря с нея за това, тя се затваряше и не ме допускаше до себе си. Сякаш носеше тайна, която не можеше да сподели с никого. Странно ли ви звучи? Тъй като не знам какво криеше, не мога и да кажа дали е била способна на самоубийство.
— Какви бяха отношенията й с родителите и сестра й?
— Хм, как бих могъл да ги опиша? — Той отново потъна в дълъг размисъл, преди да отговори. — Изострени. Имаше толкова много премълчани неща. Единственият човек, който се осмеляваше да изкаже някакво мнение, бе по-малката й сестра Юлия. Но тя е доста странна като цяло. Винаги съм имал чувството, че зад думите им се крие съвсем друг смисъл от очевидния. Не знам как точно да го обясня. Сякаш говореха с някакъв непознат за мен код.
— Какво искате да кажете с това, че Юлия е странна?
— Както вероятно сама знаете, Биргит роди Юлия късно. Бе доста над четирийсетте и бременността й не беше планирана. Така че Юлия винаги е била черната овца. Едва ли й е било лесно да има по-голяма сестра като Алекс. Юлия не е била особено красива като дете, а и сега няма кой знае колко атрактивна външност. Знаете как изглеждаше Алекс. Биргит и Карл-Ерик й отдаваха цялото си внимание, а Юлия оставаше в сянка. Защитната й реакция бе да се затвори в себе си. Аз обаче я харесвам. Зад мрачната фасада се крие нещо интересно. Само се надявам някой да се опита да го открие.
— Как реагира Юлия на смъртта на Алекс? Какви бяха отношенията им?
— За това трябва да попитате Биргит и Карл-Ерик. Не съм срещал Юлия от повече от половин година. Следва училищна педагогика в Умео и рядко напуска града. Тази година не се прибра дори за Коледа. Що се отнася до отношенията й с Алекс, Юлия направо боготвореше сестра си. Алекс учеше в интернат, когато Юлия се роди, и не си беше много вкъщи. Но когато се събирахме със семейството й, Юлия я следваше по петите като кученце. Това не притесняваше Алекс и тя оставяше сестра си да прави каквото реши. Понякога можеше да й се ядоса и да й се сопне, но обикновено я игнорираше.
Ерика усети, че разговорът отива към края си. По време на паузите тишината в къщата надвисваше тежко над тях и Ерика предположи, че Хенрик Вийкнер ще се чувства самотен в този разкошен дом.
Изправи се и му подаде ръка. Той я пое с двете си длани, подържа я няколко секунди, пусна я и тръгна пред нея към вратата.
— Мислех да се отбия за малко в галерията й — рече Ерика.
— Добра идея. Александра се гордееше ужасно много с нея. Започна от нулата заедно с една приятелка от студентските й години в Париж, Франсин Бижо, понастоящем Сандберг. Преди доста общувахме с тях, макар че срещите ни се разредиха след раждането на децата им. Франсин сигурно е в галерията. Ще й се обадя и ще й кажа коя сте. Сигурно ще се съгласи да ви разкаже за Алекс.
Хенрик й отвори вратата, Ерика му благодари за последен път, след което му обърна гръб и тръгна към колата.
В мига, в който слезе от колата, от небето се изсипа порой. Галерията се намираше на улица „Калмерсгатан“, успоредна на централния булевард „Авеню“. След половин час обикаляне най-накрая се предаде и паркира колата в Хеден3. Не бе кой знае колко далеч, но в проливния дъжд й се стори цяла миля4. Освен това таксата за паркинга бе дванайсет крони на час и Ерика усети как настроението й все повече се разваля. Разбира се, не носеше чадър. Знаеше, че косата й скоро щеше да напомня на неуспешен опит за домашно къдрене.