Выбрать главу

— Но, Ана, трябва да подадеш оплакване в полицията. Не може да го оставиш да се измъкне и този път.

Ерика погледна разплаканата си сестра. В сърцето й се бореха съчувствие и гняв. Ана се смали пред очите й.

— Ще се погрижа никога повече да не се повтори. Престорих се, че за пореден път приемам извиненията му, но натоварих колата веднага щом отиде на работа. Никога няма да се върна при него. Няма да му позволя отново да нарани децата. Ако бях подала оплакване в полицията, сигурно щяха да се намесят и социалните и да ни ги отнемат.

— Ана, Лукас няма доброволно да ти позволи да му вземеш децата. Без оплакване в полицията и разследване как ще успееш да убедиш съда да ти даде пълно попечителство над тях?

— Не знам, не знам, Ерика. Нямам сили да мисля и за това сега. Просто трябваше да се махна от него. Другото постепенно ще се нареди. Не ми викай, моля те.

Ерика остави чашата си с кафе на масата, стана от стола и прегърна сестра си. Погали я по косата и започна да я успокоява. Остави я да се наплаче на рамото й и усети как пуловерът й подгизва все повече. Същевременно омразата й към Лукас все повече растеше. Единственото, което искаше, бе да цапардоса мръсника по мутрата.

Скрита зад пердето, Биргит погледна навън към улицата. Карл-Ерик разбра по свитите й рамене колко е напрегната. Откакто полицаят се обади, не спираше да обикаля уплашено напред-назад из стаята. Той самият за първи път усещаше вътрешен мир. Смяташе да даде на полицая отговорите, стига да му зададеше правилните въпроси.

Тайните изгаряха душата му в продължение на толкова много години. На Биргит й беше някак по-лесно. Тя разреши проблема, като потисна напълно спомена за случилото се. Отказваше да говори за това и продължи да живее, сякаш всичко си беше постарому. Той обаче не можеше да забрави. Не минаваше и ден, без да си спомни, а теглото върху плещите му ставаше все по-непоносимо. Знаеше, че Биргит поне привидно изглежда по-силна от него. Жена му блестеше като звезда на всички социални събития, криеше се зад красивите си дрехи, скъпите бижута и грима като зад броня, а той вървеше до нея посивял и невидим.

Когато обаче се прибираха вкъщи след поредната бляскава вечер и тя свалеше снаряжението си, от нея сякаш не оставаше нищо. Превръщаше се в треперещо, несигурно дете, което изцяло разчиташе на него за подкрепа. По време на дългия им брак душата му бе разкъсвана от различни чувства към съпругата му. Красотата и крехкостта й го изпълваха с нежност и пробуждаха бащинските му чувства, караха го да се чувства мъж. Но нежеланието й да застане лице в лице с тъмната страна на живота понякога го докарваше до лудост. Най-много се дразнеше от това, че тя всъщност не беше глупава. Просто й бе внушено, че жената трябва на всяка цена да прикрива интелекта си, да прави всичко възможно, за да изглежда добре и да се преструва на безпомощна. Да доставя удоволствие на мъжа. В началото на брака им това не му се струваше странно, такива бяха времената. Но оттогава доста неща се бяха променили и днес от мъжете и жените се очакваше друго. Той лично успя да се приспособи, но не и съпругата му. Точно затова днешният ден щеше да се окаже изключително тежък за нея. Карл-Ерик вярваше, че дълбоко в душата си тя знае за намеренията му и че именно затова от два часа не спира да ходи напред-назад из стаята. Но му бе ясно и че няма да му позволи да разкрие семейните тайни без бой.

— Защо и Хенрик трябва да е тук?

Биргит се обърна към съпруга си и закърши притеснено ръце.

— Полицията иска да разговаря със семейството, а той е негов член, нали?

— Да, но просто ми се вижда безсмислено да го забъркваме. Полицаят ще ни зададе само някакви общи въпроси, защо да го караме да идва само за това. Не, просто ми се струва безсмислено.

Гласът й трепереше, на устата й напираха неизречени въпроси. Толкова добре я познаваше.

— Идва.

Биргит бързо се дръпна от прозореца. Мина известно време, преди на вратата да се позвъни. Карл-Ерик си пое дълбоко дъх и отиде да отвори, а Биргит се отправи към всекидневната, където Хенрик седеше на дивана, дълбоко потънал в собствените си мисли.

— Здравейте. Аз съм Патрик Хедстрьом.

— Карл-Ерик Карлгрен.

Здрависаха се учтиво, а Карл-Ерик прецени, че полицаят е на годините на Алекс. Доста често му се случваше напоследък да сравнява хората с Алекс.

— Заповядайте. Мислех да се настаним във всекидневната.

Патрик леко се изненада, като видя Хенрик, но бързо се съвзе и поздрави учтиво Биргит, а след това и него. Седнаха около кръглата холна маса. В стаята настана дълга тягостна тишина. Накрая Патрик заговори.