— М-да, срещата ни бе организирана доста набързо, затова искам да ви благодаря, че ме приехте.
— Точно се чудехме дали не се е случило нещо. Открихте ли нещо ново? Отдавна не сте се обаждали…
Думите й бавно заглъхнаха и Биргит погледна обнадеждено Патрик.
— Разследването върви бавно, но сигурно. Само това мога да ви кажа засега. Убийството на Андерш Нилсон хвърли нова светлина върху събитията.
— Да, разбира се. Двамата с Алекс да не са станали жертва на един и същи убиец?
В бъбренето на Биргит се долавяше истерична нотка и на Карл-Ерик му се прииска да се наведе напред и да хване ръката й. Но днес трябваше да излезе от ролята си на неин покровител, която владееше до съвършенство.
За миг позволи на мислите си да го отнесат в миналото, което сега му се струваше още по-далечно. Огледа всекидневната почти с погнуса. Така лесно се поддадоха на изкушението, човек дори можеше да усети мириса на кървави пари. Не си и бяха мечтали за къща като тази, когато децата бяха малки. Бе голяма и просторна, бяха успели да запазят духа на трийсетте, без да се лишат от никакви удобства. Заплатата, която получаваше в Гьотеборг, най-накрая им бе донесла мечтания стандарт.
Седяха в най-голямата стая в къщата. Твърде претрупана с мебели за неговия вкус, но Биргит имаше слабост към лъскави и блестящи предмети и обзавеждането бе почти ново. На всеки три години тя започваше да се оплаква — мебелите изглеждали остарели и протрити, съвсем й били омръзнали — и след няколко седмици на молби той се предаваше и изваждаше портфейла си. Сякаш като подновяваше мебелировката в дома си, Биргит преоткриваше себе си и живота си. В момента се бе запалила по Лора Ашли и стаята бе изпълнена с толкова рози и волани, че го задушаваше с женствеността си. Вярно че нямаше да му се наложи да ги търпи повече от няколко години, а ако извадеше късмет, следващия път Биргит щеше да се спре на честърфийлдски фотьойли и английски ловни мотиви. В противен случай току-виж му се наложило да се примири с мебели на тигрови райета.
Патрик се прокашля.
— Имам няколко въпроса, които бих искал да обсъдя с вас.
Никой не каза нищо, затова той продължи.
— Знаете ли откъде Алекс се познава с Андерш Нилсон?
Хенрик изглеждаше озадачен и Карл-Ерик разбра, че Алекс явно нищо не му бе казала. Заболя го, но нищо не можеше да стори.
— Бяха съученици. Но оттогава минаха толкова много години.
Седнала до зет си на дивана, Биргит се завъртя нервно. Хенрик заговори.
— Името ми звучи познато. Алекс не продаваше ли негови картини в галерията?
Патрик кимна. Хенрик продължи.
— Не разбирам, каква връзка има между тях? Защо някой ще реши да убие съпругата ми и един от художниците, с които работи?
— Точно това се опитваме да разберем.
Патрик се поколеба, преди да продължи.
— За съжаление установихме, че са имали и интимна връзка.
Над стаята отново се спусна тишина, а Карл-Ерик забеляза как по лицата на седящите срещу него Биргит и Хенрик пробягват куп емоции. Той самият изпита леко удивление, но то бързо отстъпи място на увереността, че полицаят казва истината. Подобна развръзка бе съвсем естествена предвид обстоятелствата.
Биргит се хвана с ръка за устата, напълно ужасена, а лицето на Хенрик съвсем пребледня. Карл-Ерик забеляза, че Патрик Хедстрьом изобщо не се чувства удобно в ролята на вестител на лоши новини.
— Не може да е вярно.
Биргит се огледа глупаво наоколо, но не получи подкрепа от никого от присъстващите.
— Защо й е било на Алекс да поддържа връзка с подобен индивид?
Тя погледна многозначително Карл-Ерик, но той не отвърна на погледа й, а вместо това се загледа в ръцете си. Хенрик не каза нищо, но сякаш съвсем се сви пред очите им.
— Знаете ли дали са продължили да поддържат връзка и след преместването ви?
— Не, не ми се струва възможно. Алекс прекъсна всякакви отношения с хората от Фелбака, след като напуснахме града.
За пореден път Биргит бе взела думата, докато Карл-Ерик и Хенрик седяха мълчаливи.
— Бих искал да ви попитам и още нещо. Премествате се по средата на срока, когато Алекс е в шести клас. Защо? Освен това всичко се случва доста набързо.