— Карл-Ерик, моля те.
Лицето на Биргит бе съвсем посивяло. Хенрик изглеждаше напълно зашеметен, сякаш не вярваше на ушите си. А и вероятно беше така. Дори самият Карл-Ерик осъзнаваше колко невероятно звучат думите му. Най-накрая казваше истината, която го гризеше отвътре в продължение на двайсет и пет години. Досега бе мълчал от жал към Биргит, но вече никой не можеше да спре пороя от думи.
— Не можехме и да си помислим за аборт. Не и при тези обстоятелства. Не оставихме възможност на Алекс да избира. Никога не я попитахме как се чувства или какво иска. Вместо това потулихме цялата история, отписахме я от училище, заминахме за чужбина и останахме там, докато роди. Никой не разбра. Иначе какво ли биха казали хората?
Сам чу с каква горчивина произнесе последната си реплика. Това бе най-важното. По-важно дори от щастието и благоденствието на собствената им дъщеря. Дори не можеше да стовари цялата вина за този избор върху Биргит. Вярно бе, че точно тя винаги се интересуваше как изглеждат нещата отвън. Но след години на размисъл и терзания Карл-Ерик бе стигнал до истината, че й е позволил да наложи волята си заради собствения си стремеж да запази лъскавата си фасада. Усети как стомашен сок нахлу в гърлото му, но го преглътна и продължи.
— След раждането я записахме в интерната и се върнахме в Гьотеборг.
Думите му преливаха от горчивина и себепрезрение. Очите на Биргит горяха от гняв, може би дори от омраза, бе ги втренчила в него, сякаш се надяваше да го накара да замлъкне единствено със силата на погледа си. Той обаче знаеше, че колелото се е завъртяло в мига, в който откриха безжизненото тяло на Алекс във ваната. Знаеше, че ще започнат да душат наоколо, че ще надникнат под всеки камък и мрачната истина най-накрая ще излезе на бял свят. Най-добре бе да им я разкажат сами. Или по-скоро той да им я разкаже. Може би трябваше да го стори по-рано, но му трябваше време да събере смелост. Телефонното обаждане на Патрик Хедстрьом беше последната капка.
Знаеше, че вече е разкрил твърде много неща, но изведнъж го налегна страшна умора и реши да остави Патрик да поведе разговора и да зададе необходимите въпроси, за да попълни оставащите празнини. Облегна се назад във фотьойла и стисна здраво подлакътниците. Хенрик се намеси пръв. Гласът му осезаемо трепереше.
— Защо си мълчахте досега? Защо Алекс не ми разказа нищо? Знаех, че крие нещо от мен, но това надхвърли всичките ми очаквания.
Карл-Ерик направи отчаян жест с ръце. Нямаше какво да отговори на съпруга на Алекс.
Патрик положи неимоверни усилия, за да запази професионализма си в този миг, но се виждаше, че е разтърсен. Вдигна химикалката си от земята и се опита да се съсредоточи върху тефтерчето си.
— Кой е насилникът на Алекс? Някой от училище?
Карл-Ерик само кимна в отговор.
— Да не би да е… — Патрик се поколеба. — Нилс Лоренц?
— Кой е Нилс Лоренц? — попита Хенрик.
Биргит му отговори ледено:
— Заместваше един от учителите. Син е на Нели Лоренц.
— Къде е сега? Трябва да е бил в затвора след стореното?
Очевидно на Хенрик му бе изключително трудно да възприеме казаното от Карл-Ерик.
— Той изчезна преди двайсет и пет години. Оттогава никой не го е виждал. Бих искал обаче да ви попитам защо срещу него няма подадена жалба. Претърсих архива ни, но не открих нищо срещу него.
Карл-Ерик затвори очи. Патрик очевидно не бе желал въпросът му да прозвучи обвинително, но въпреки това успя да постигне точно този ефект. Думите го пронизваха като острие на нож и му припомняха за ужасната грешка от преди двайсет и пет години.
— Не подадохме оплакване. Когато разбрахме, че Алекс е бременна и чухме от нея какво се бе случило, веднага се втурнах към Нели и й разказах за стореното от сина й. Възнамерявах да го предам в полицията и й го заявих направо, но…
— Но Нели дойде да говори с мен и ми предложи да разрешим проблема, без да намесваме органите на реда. Каза, че няма смисъл да унижаваме Алекс още повече, като оставим целия град да шушука зад гърба й. Видяхме се принудени да се съгласим. Преценихме, че и за самата нея ще е много по-добре, ако истината си остане в семейството. Нели обеща, че ще се погрижи Нилс да получи заслужено наказание — рече Биргит, която седеше на дивана с изправен като колона гръб.
— Нели ми уреди и много добре платена работа тук, в Гьотеборг. Какво да кажа, очевидно не можем да се похвалим с много висок морал, щом обещанията за пари и благоденствие успяха да ни заслепят.