От друга страна, изпитваше лека вина, защото макар историята да го трогна дълбоко, почувства професионално удовлетворение, че благодарение на него нещата си идват на местата. Този следобед откри отговорите на множество въпроси. Но отчаянието му също нарасна. Въпреки че бе разрешил част от загадката, все още не знаеше кой или кои са убийците на Алекс и Андерш. Може би мотивът се криеше в миналото, а може би не, колкото и невероятно да му звучеше второто. Все пак именно там се криеха причините за връзката между Алекс и Андерш.
Но защо му е на някого да иска да ги убие заради нещо, случило се преди двайсет и пет години? И защо точно сега? Какво бе събудило тази отдавна погребана тайна и довело до две убийства в рамките на няколко седмици? Най-много го мъчеше мисълта, че не знае в каква посока да поеме оттук нататък.
Разговорът от този следобед представляваше огромен пробив в разследването, но същевременно и един вид задънена улица. Патрик си припомни всичко, което бе свършил и чул през изминалия ден, и се сети, че пази изключително важна улика в колата си. Бе я забравил заради преживения у семейство Карлгрен шок и суматохата покрай внезапната болест на Карл-Ерик. Ентусиазмът му от сутринта се завърна и той осъзна, че освен всичко друго, разполага и с уникална възможност да тръгне по тази следа. Трябваше му само малко късмет.
Включи мобилния си телефон, не отвори получените три гласови съобщения и позвъни на „Информация“, за да получи номера на болница „Салгренска“. Дадоха му телефона на рецепцията.
— Болница „Салгренска“.
— Здравейте, казвам се Патрик Хедстрьом. Имате ли служител на име Роберт Ек в отделението по съдебна медицина?
— Един момент, сега ще проверя.
Патрик затаи дъх. Роберт му бе състудент от академията, който след дипломирането си специализира съдебна медицина. По време на следването бяха непрекъснато заедно, но след това пътищата им се разделиха. Патрик бе дочул, че Роберт работи в болница „Салгренска“, и се молеше наистина да се окаже така.
— Да видим. Да, имаме служител на име Роберт Ек. Искате ли да ви свържа?
— Да, благодаря — зарадва се Патрик.
Прозвучаха няколко сигнала свободно, след което чу добре познатия глас на Роберт.
— Съдебна медицина, Роберт Ек.
— Здравей, Робан, можеш ли да познаеш кой се обажда?
Настъпи кратка тишина. Патрик не вярваше Роберт да успее да познае гласа му и дори се приготви да му подскаже. Но точно в този миг в слушалката прозвуча вик.
— Патрик Хедстрьом, стара лисица такава! По дяволите, откога не сме се чували! На какво дължа тази чест? Все пак това си е направо чудо!
Гласът на Роберт прозвуча закачливо и Патрик леко се засрами. Знаеше, че не поддържа добър контакт с приятелите си. В началото Роберт често го търсеше, но престана, когато видя, че Патрик не му отвръща със същото. Почувства се още по-неловко при мисълта, че когато най-накрая му се обади, бе, за да му поиска услуга. Но вече нямаше връщане назад.
— Да, знам, че рядко се обаждам. Всъщност сега стоя на паркинга пред болницата и случайно си спомних, че май работиш тук. Затова реших да проверя дали днес си на работа и да мина да се видим.
— Да, по дяволите. Идвай.
— Как да те открия? Къде е отделението ти?
— В мазето. Влез през централния вход, слез долу с асансьора, свърни надясно и иди до дъното на коридора. Там ще видиш врата, която води към нашето отделение. Позвъни на звънеца и ще ти отворя. Страхотно ще е да те видя.
— Да. Ами значи до няколко минути.
Патрик отново се засрами при мисълта, че щеше да се прояви като същински използвач по отношение на стария си приятел, но, от друга страна, Роберт също му беше длъжник. Докато следваха, той живееше с момиче на име Сузане, която освен всичко друго му бе и годеница. Същевременно обаче въртеше страстна афера с една от общите им приятелки, Мари, която също имаше друга връзка. Срещаха се тайно цели две години, а през това време Патрик безброй пъти му спасяваше кожата. Доста често се налагаше да му осигурява алиби и да проявява невероятна фантазия, когато Сузане му се обаждаше, за да го попита дали знае къде е Роберт.
Сега, като се замисли, си даде сметка, че и двамата с приятеля му не бяха постъпвали особено почтено с нея. Но тогава бяха млади и зелени и в интерес на истината Патрик намираше цялата ситуация за направо очарователна и дори леко завиждаше на Роберт за това, че ходи с две мадами. Разбира се, накрая сапуненият мехур се спука и Роберт се озова на улицата без апартамент и без приятелка. Но благодарение на вродения си чар само след няколко седмици освободи дивана на Патрик и отиде да живее у друго момиче.