Патрик бе чул също, че се е оженил и има деца, но му бе много трудно да си го представи. Сега щеше да разбере как стоят нещата в действителност.
Залута се по безкрайните коридори на болницата и макар наставленията, които му даде Роберт, да изглеждаха на пръв поглед ясни, успя да се загуби на два пъти, преди да открие правилната врата. Натисна звънеца и зачака. След миг вратата се отвори.
— Здравей!
Прегърнаха се сърдечно и след това направиха крачка назад, за да се огледат хубаво. Патрик констатира, че времето е било благосклонно към Роберт, и се надявате приятелят му да смята същото за него. За всеки случай глътна корема си и леко изпъчи гърди.
— Влизай, влизай.
Роберт го поведе към кабинета си, който се оказа миниатюрна стаичка, където едва се побираше сам човек, а какво остава за двама. Роберт седна зад бюрото си и Патрик го огледа по-внимателно. Носеше светлата си коса изкусно вчесана, също като на младини, а бялата му престилка бе изрядно изгладена. Патрик винаги бе смятал, че стремежът на Роберт към чистота и подреденост представлява нещо като противовес на хаоса в личния му живот. Погледът му попадна на снимка върху етажерката зад него.
— Това семейството ти ли е?
Не успя напълно да скрие изненадата си.
Роберт се усмихна гордо и свали снимката.
— Да, съпругата ми Карина и двете ни деца, Оскар и Мая.
— На колко са години?
— Оскар е на две, а Мая — на шест месеца.
— Много са сладки. Откога си женен?
— От три години. Май не ти се вярваше, че от мен ще излезе баща и съпруг, а?
Патрик се разсмя.
— Не, трябва да призная, че шансовете за това не изглеждаха много големи.
— Да, нали знаеш, биологичният часовник тиктака. Ами ти? Сигурно имаш цял футболен отбор?
— Не, не стана точно така. Всъщност наскоро се разведох. Нямахме деца, което отчасти бе добре предвид обстоятелствата.
— Съжалявам.
— Нещата не са чак толкова зле. Дори в момента имам многообещаваща връзка, но да видим как ще се развие.
— Та как реши да ме посетиш така изведнъж след толкова много години? Дойде ми като гръм от ясно небе.
На Патрик му стана неудобно. За пореден път се засрами, че когато най-накрая се накани да посети приятеля си, то бе, за да го помоли за услуга.
— В града съм по работа и се сетих, че работиш в съдебна медицина. Имам нужда от помощ, а не мога да си позволя да следвам каналния ред. В такъв случай ще минат седмици, преди да получа отговор, а нямам нито време, нито търпение.
Върху лицето на Роберт се изписа любопитство. Допря пръстите на ръцете си и зачака продължението.
Патрик се наведе и извади плик с лист хартия вътре. Подаде го на Роберт, който го пъхна под силната светлина на настолната лампа, за да го разгледа по-добре.
— Откъснах го от една тетрадка в дома на жертва на убийство. Видях, че съдържанието на предходната страница се е отпечатало върху него, но следите са твърде слаби, за да мога да пресъздам целия текст. Нали разполагате с инструменти за тази цел?
— Амии, да.
Роберт му отговори малко колебливо, като продължи да оглежда листа под лампата.
— Но както сам каза, има стриктни процедурни правила, които трябва да следваме. А и ни чакат куп заявени поръчки.
— Да, да, знам. Но си помислих, че това няма да отнеме много време. Просто му хвърли едно око и виж дали може да възстановим текста поне донякъде.
Роберт сбърчи вежди, докато обмисляше казаното от Патрик. След това се усмихна дяволито и се изправи.
— Да, можем за малко да забравим за бюрокрацията. Прав си, ще отнеме само няколко минути. Хайде, ела.
Той излезе преди Патрик от малкия кабинет и отвори вратата, която се намираше точно срещу неговата. Влязоха в голяма и светла стая, изпълнена с всевъзможно странно на вид оборудване. Всички инструменти искряха от чистота и се вписваха идеално в клиничната атмосфера, създадена от белите стени и хромираните шкафове и пейки. Апаратът, от който Роберт се нуждаеше, се намираше в дъното на помещението. Той изключително внимателно извади листа от плика и го постави върху една плоскост. После натисна един бутон и включи апарата, който грейна със синкава светлина. Изведнъж всички думи ясно се откроиха върху белия лист.