Бързо мина по „Авеню“ и на косъм се размина с трамвай номер четири, който се клатушкаше в посока към Мьолндал5. След като премина край клуб „Валанд“, където бе прекарала не една бурна нощ по време на студентските си години, тя сви наляво и излезе отново на „Калмерсгатан“.
Голямата витрина на галерия „Абстракт“ бе от лявата страна на улицата. Веднага щом отвори вратата, вътре се разнесе кратък звън. Помещението бе много по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Стените, подът и таванът бяха боядисани в бяло, така че произведенията на изкуството още повече да изпъкват.
В далечния край на залата стоеше жена, без съмнение французойка. Тя буквално излъчваше елегантност и не спираше да жестикулира с ръце, докато обсъждаше една картина с клиент.
— Веднага идвам. Можете да поразгледате, докато ме чакате.
Френският й акцент бе очарователен.
Ерика последва поканата й. С ръце на гърба бавно обиколи галерията и разгледа картините. Както самото име на салона подсказваше, повечето творби бяха абстрактни. Кубове, квадрати, кръгове и странни фигури. Ерика наклони леко глава на една страна и притвори очи в опит да разбере какво е това, което познавачите съзират в подобни творби, а тя самата не вижда. Не, кубовете си оставаха кубове, а квадратите — квадрати, сякаш нарисувани от ръка на петгодишно дете. Явно трябваше да се примири с факта, че не й е по силите да оцени това изкуство.
Стоеше пред огромна червена картина с безредно разпръснати жълти петна, когато чу токчетата на Франсин да почукват по каменния под зад нея.
— Не е ли прекрасна?
— Да, много е хубава. Но ако трябва да съм честна, това изкуство не ми е по вкуса. Мога да оценя „Слънчогледите“ на Ван Гог, но познанията ми свършват дотук.
Франсин се усмихна.
— Ти трябва да си Ерика. Анри току-що ми позвъни и ми каза, че идваш насам.
Тя подаде изящната си ръка на Ерика, която я пое, след като набързо избърса подгизналата си от дъжда длан.
Жената, която стоеше пред нея, беше дребна, крехка и елегантна по типичния за французойките начин. Със своите 175 см Ерика се чувстваше като великан в сравнение с нея.
Франсин имаше гарваново черна коса, сресана назад и прибрана в кок. Носеше черна впита рокля. Изборът на цвят бе повлиян от смъртта на нейната приятелка и съдружничка. Франсин определено би изглеждала по-добре в яркочервено или може би в жълто. Сложила си бе лек, съвършено нанесен грим, но той не можеше да скрие зачервените й очи. Ерика се надяваше тушът й за мигли да не се е разтекъл. Смехотворна надежда.
— Мислех да поговорим на чаша кафе. Днес е много спокойно. Можем да отидем отзад.
Тя тръгна към малка стая в задната част на галерията, напълно оборудвана с хладилник, микровълнова печка и машина за шварц кафе. Масата бе малка, с място за два стола. Ерика седна на единия и Франсин веднага й поднесе чаша димящо кафе. Стомахът й запротестира при мисълта за още една чаша кафе след няколкото, изпити у Хенрик, но Ерика бе провела безброй интервюта, докато събираше материал за книгите си, и знаеше от опит, че по някаква причина хората говорят по-охотно с чаша кафе в ръка.
— Доколкото разбрах от думите на Анри, родителите на Алекс искат да напишете статия в нейна памет.
— Да. През последните двайсет и пет години с Алекс се срещахме съвсем набързо, затова, преди да започна да пиша, искам да науча малко повече за нея.
— Журналистка ли сте?
— Не, писателка. Пиша биографии. Залових се с тази статия единствено защото Биргит и Карл-Ерик ме помолиха. Освен това именно аз намерих тялото й, макар и не съвсем сама, а и по някаква непонятна причина усещам, че тази статия ми е нужна, за да мога да си създам представа за живата Алекс. Странно ли звучи?
— Не, даже никак. Невероятно е, че правите толкова много за родителите на Алекс и за нея самата.
Франсин се наведе през масата и постави ръката си с изящен маникюр върху тази на Ерика.
Ерика усети как бузите й пламват и се опита да не мисли за сюжета на книгата, върху който бе работила през по-голямата част от вчерашния ден. Франсин продължи:
— Анри ме помоли още да отговоря на въпросите ви максимално искрено.
Шведският й бе странен. Произнасяше р-тата меко, а и използваше френския вариант на името Хенрик, като наричаше мъжа на Алекс Анри.
— С Алекс сте се запознали в Париж?
— Да, следвахме история на изкуството заедно. Открихме се още първия ден. Тя изглеждаше напълно объркана, изгубена. Аз се чувствах по същия начин. Останалото е история, както гласи поговорката.