— Ето. Това ли се надяваше да видиш?
Патрик прочете набързо текста.
— Да, точно на това се надявах. Ще ми дадеш ли минутка, да го препиша?
Роберт се усмихна.
— Мога да направя дори нещо повече. С тази апаратура мога да отпечатам копие, което да си отнесеш вкъщи.
По лицето на Патрик се разля широка усмивка.
— Прекрасно! Страхотно! Благодаря!
След около половин час Патрик вече можеше да си тръгне с фотокопие на текста от тетрадката на Андерш. Тържествено обеща да се обажда на Роберт по-често, като се надяваше да удържи на думата си. За съжаление обаче се познаваше твърде добре.
По време на обратния път се отдаде на размисъл. Обичаше да кара по тъмно. Спокойствието, което го обгръщаше в черната кадифена нощ и което бе нарушавано единствено от светлината на фаровете на някой случаен автомобил, му помагаше да мисли много по-ясно. Бавно и методично навърза информацията, с която вече разполагаше, с новите улики от листа на Андерш и когато спря пред къщата си в Танумсхеде, бе сигурен, че е успял да разреши поне една от тормозещите го загадки.
Почувства се странно, когато си легна без Ерика. Чудно колко бързо човек свиква с приятните неща. Трудно му бе да заспи сам. Изненада се от силното разочарование, което изпита, когато Ерика му каза, че сестра й е дошла неочаквано на гости и ще е най-добре той да си отиде направо вкъщи. Искаше му се да я разпита по-подробно, но по гласа й усети, че не може да говори, затова й каза единствено, че ще й се обади утре и че му липсва.
Мислите за Ерика и за задачите му през утрешния ден прогониха съня и нощта му се стори безкрайна.
Когато децата заспаха, двете с Ана най-накрая можеха да си поговорят нормално. Ерика набързо размрази малко готова храна от фризера, тъй като Ана определено имаше нужда да се подкрепи. А и тя самата почти нищо не бе хапвала през деня и стомахът й къркореше.
Ана само ровеше из храната с вилица, а Ерика за пореден път изпита добре познатото чувство на притеснение за малката си сестра. Точно както през детството им й се прииска да прегърне Ана, да я залюлее в ръце, да я увери, че всичко ще е наред, да я целуне и да накара злото и болката да изчезнат. Но сега вече бяха големи и проблемите на Ана бяха далеч по-сериозни от едно ожулено коляно. Ерика се чувстваше безсилна и безпомощна. За първи път през живота си имаше чувството, че сестра й е напълно непознат човек, и не знаеше как да говори с нея. Затова седеше мълчаливо и я чакаше да започне първа. Тя проговори след дълго мълчание.
— Не знам какво да правя, Ерика. Какво ще стане с мен и децата? Къде ще отидем? Как ще се издържам? Толкова дълго бях домакиня, че вече за нищо не ставам.
Ерика видя как кокалчетата на Ана побеляха, толкова силно стискаше масата, сякаш се надяваше така да успее да победи проблемите си.
— Шт, недей да мислиш за това. Всичко ще се нареди. Живей ден за ден. Можете да останете тук колкото поискате. Тази къща е и твоя, нали?
Тя се усмихна леко накриво и за своя радост видя, че Ана й отвръща със същото. Сестра й избърса носа си с длан и зачопли замислено покривката.
— Не мога да си простя, че позволих нещата да стигнат дотук. Той нарани Ема. Как можах да му го позволя?
Носът й отново протече, но този път тя използва носна кърпичка вместо ръката си.
— Защо му позволих да нарани Ема? Та нали вътрешно усещах, че това неизбежно ще се случи някой ден. Как можах да си затварям очите просто защото така е най-лесно?
— Ана, ако има нещо, в което не се съмнявам, то е, че никога не би наранила децата си съзнателно.
Ерика протегна ръка през масата и хвана ръката на Ана. Тя бе смущаващо тънка. Костите й бяха като на птичка. Имаше чувството, че ще ги счупи, ако стисне по-силно.
— Дори сама себе си не разбирам. След всичко, на което ме подложи, все още го обичам. Любовта ми към него е толкова стара, че вече се е превърнала в част от мен, от личността ми. Каквото и да прави, не мога да я прокудя. Понякога ми се иска да хвана един нож и да я отрежа, чисто физически. Чувствам се противна и мръсна.
С трепереща ръка погали гърдите си, сякаш за да покаже къде се корени цялото зло.
— Това е напълно нормално, Ана. Няма нужда да се срамуваш. Вместо това по-добре се опитай да се успокоиш.
Ерика направи пауза.
— Но трябва да подадеш оплакване срещу Лукас в полицията.
— Не, Ерика, не мога.