Тази забележка накара младата ездачка да се замисли и тя за всеки случай погали гривата на Патрик със здравата си ръка, уплашена, че ще загуби привилегията си да се вози на гърба му.
— Здравей, Ана. Отдавна не сме се виждали.
— Да, наистина. Надявам се да не са те изцедили до край?
— Не, прекарахме си страхотно.
Патрик изведнъж се притесни.
— Много внимавах с ръката й.
— Не се и съмнявам, че е така. Изглежда, се чувства отлично. Ерика спи ли?
— Да, тя ми се стори много уморена, когато се чухме по телефона сутринта, и затова й предложих да помогна.
— Очевидно се е съгласила.
— Да, само че поразхвърляхме малко. Надявам се да не се ядоса, като се събуди и установи, че сме обърнали хола й с главата надолу.
Притеснената му физиономия направо развесели Ана. Ерика явно го строяваше в две редици.
— Ще ти помогна да разтребим. Но първо искам да пийна чаша кафе. Ти искаш ли?
Двамата пиха кафе и разговаряха като стари приятели. Пътят към сърцето на Ана минаваше през децата, а тя не можеше да не забележи възхищението в очите на Ема, която буквално висеше на врата на Патрик. Ана се опита на няколко пъти да каже на дъщеря си да го остави на мира, но той я скастри. Когато Ерика най-сетне се появи след около чак с подпухнали от сън очи, Ана вече бе успяла да разпита Патрик за всичко, от номера на обувките му до причината за развода. Когато той накрая им съобщи, че е време да тръгва, всички момичета в къщата го изпратиха с протести. Ейдриън вероятно също би се присъединил към тях, стига да не бе заспал от изтощение.
Веднага щом чуха колата му да потегля, Ана се обърна към Ерика и я погледна с широко отворени очи.
— Боже, та той се е превърнал в зет мечта. Случайно да има по-млад брат?
Ерика й се усмихна щастливо в отговор.
Патрик успя да спечели още малко време, преди да се заеме с неприятната задача, заради която се въртя неспокойно из леглото цяла нощ. Подобни ситуации бяха неизменна част от работата му, но никоя досега не бе посрещал с толкова страх и притеснения. Беше успял да разкрие едно от убийствата, но това не го радваше.
Подкара бавно колата от залива Селвик надолу към центъра. Опитваше се да отложи неизбежното колкото се може повече, но пътят бе къс и за съжаление пристигна доста по-бързо, отколкото му се искаше. Остави колата на паркинга при магазина за хранителни стоки на Ева и извървя последните метри пеша. Къщата се намираше в най-високата част на една от стръмните улици, спускащи се към рибарските колиби долу при водата. Бе стара и красива, но доста запусната. Пое си дълбоко въздух, преди да почука на вратата, защото от момента, в който кокалчетата на юмрука му докоснеха дървото, нямаше да има място за чувства, трябваше да прояви професионализъм. Работата му на полицай изискваше безукорно да изпълнява задълженията си и личното му мнение нямаше никакво значение.
Вера му отвори почти веднага. Изгледа го въпросително, но отстъпи встрани и го пусна да влезе без увъртания. Поведе го към кухнята и седнаха край масата. Патрик се озадачи, че не го попита защо идва, и дори за миг се зачуди дали вече не знаеше. Каквато и да бе истината, той трябваше да й поднесе информацията колкото се може по-внимателно.
Тя го гледаше спокойно, но тъмните кръгове под очите й издаваха скръбта от загубата на сина й. На масата лежеше стар фотоалбум и Патрик предположи, че е пълен със снимки от детските години на Андерш. Тежко му бе да седи тук, пред тази майка, загубила сина си само преди два дни, но за пореден път заглуши чувствата си и се съсредоточи върху конкретния повод за посещението си. Трябваше да разбере истината за смъртта на Андерш.
— Вера, за последен път се срещнахме при изключително тъжни обстоятелства и бих искал още в началото на разговора ни да ти изкажа искрените си съболезнования за загубата на сина ти.
Тя само кимна в отговор и мълчаливо го изчака да продължи.
— Мога да си представя колко ти е тежко в момента, но работата ми е да разкрия истината за смъртта на Андерш и се надявам да ме разбереш.
Патрик говореше ясно и отчетливо, като на малко дете. Не знаеше точно защо. Усещаше единствено колко е важно за самия него тя да го разбере правилно.
— До този момент смятахме, че Андерш е станал жертва на убийство, и дори търсехме връзка със смъртта на Александра Вийкнер, жената, с която според данните ни е имал връзка. Не открихме никакви улики, водещи към евентуалния извършител, нито пък успяхме да установим как е извършено самото убийство. Ако трябва да съм честен, този случай доста ни затрудни и така и не успяхме да си обясним добре какво точно се е случило. След това обаче попаднах на тази улика в дома на Андерш.