Докато караше обратно към дома на Ерика, мислите му непрекъснато се връщаха към убийството на Алекс. Разстрои се, че отново бе ударил на камък. При две убийства имаше далеч по-голям шанс извършителят да е допуснал грешка. Сега обаче отново се намираше в изходна позиция и за първи път му мина мисълта, че може и да не открият убиеца на Алекс. Това силно го натъжи. По някакъв начин му се струваше, че вече познава Алекс най-добре от всички. Разказът за детството и живота й след изнасилването го трогнаха дълбоко. Трябваше да открие убиеца й. Никога досега не бе искал нещо по-силно.
Но се налагаше да признае, че се намира в задънена улица и не знае как да излезе от нея, нито къде изобщо да търси. Реши днес да забрави за работата си. Предстоеше му среща с Ерика, със сестра й и най-вече с децата. Усещаше, че точно от това има нужда тази вечер. Целият този кошмар му късаше сърцето.
Мелберг барабанеше нетърпеливо с пръсти по плота на бюрото си. Къде се е запилял този хулиган? Да не си мисли, че това е детска градина? Че може да идва и да си отива, когато му скимне? Вярно че днес е събота, но ако си въобразява, че може да си вземе почивен ден преди разследването да приключи, дълбоко се лъже. Не, скоро ще го извади от това заблуждение. В неговия участък важат строги правила и от служителите се очаква определена дисциплинираност. Всички трябва да знаят кой командва парада. Така се прави в днешни дни, а ако има някой роден за лидер, то това е той. Майка му непрекъснато му повтаряше, че ще постигне много в живота си, и макар да му се налагаше да признае, че вече от доста време чака този миг, никога не се бе съмнявал, че невероятните му качества рано или късно ще бъдат оценени.
Именно затова толкова се ядосваше, че разследването зацикля. Шансът му бе толкова близо, че буквално можеше да го докосне, но ако нескопосаните му подчинени скоро не постигнеха някакъв резултат, то можеше да се прости с мечтите за повишение и ново назначение. Какви безделници само. Провинциални полицайчета, неспособни да открият собствения си задник с две свободни ръце и джобно фенерче. Таеше слаба надежда по отношение на младия Хедстрьом, но очевидно и той щеше да го разочарова. Все още не му бе докладвал за пътуването до Гьотеборг, така че то най-вероятно щеше да се окаже поредният излишен разход. Вече бе девет и десет, а от служителя му нямаше и следа.
— Аника!
Мелберг изкрещя към отворената врата и раздразнението му още повече се усили от факта, че измина повече от минута, преди тя да се довлече в отговор на повикването му.
— Да, какво има?
— Чувала ли си се с Хедстрьом? Да не би да си лежи на топло вкъщи в леглото?
— Едва ли. Обади се и ми каза, че има проблеми с колата, но е на път.
Аника погледна часовника.
— Трябва да е тук след петнайсетина минути.
— По дяволите, не може ли да дойде пеша!
Отговорът на Аника се забави и той видя как по устните й пробяга лека усмивка.
— Не, не мисля, че си е вкъщи.
— Къде, по дяволите, е тогава?
— Ще трябва да го попитате лично — рече Аника, обърна му гръб и тръгна към стаята си.
Това, че Патрик имаше основателна причина да закъснее, още повече ядоса Мелберг. Не можеше ли да прояви малко предвидливост и да излезе по-рано сутринта, за всеки случай?
Патрик се появи след четвърт част и влезе в кабинета му, след като първо предвидливо почука на отворената врата. Бе задъхан и почервенял, но изглеждаше безсрамно щастлив и весел въпреки факта, че бе накарал началника си да го чака почти половин час.
— Да не мислиш, че тук се работи на половин ден, а? И къде беше вчера? Пътуването ти до Гьотеборг беше онзи ден.
Патрик седна на стола за посетители срещу бюрото и отговори спокойно на въпросите, с които го атакува Мелберг.
— Моля за извинение, че закъснях. Колата ми отказа да запали тази сутрин и ми отне повече от половин час да я оправя. Да, ходих до Гьотеборг завчера и мисля да ви разкажа за пътуването си, преди да отговоря на последния ви въпрос.
Мелберг изръмжа сърдито в отговор. Патрик му съобщи какво е открил за детството на Алекс. Не му спести нито един от противните детайли, а Мелберг усети как зяпва от учудване, когато разбра, че Юлия е дъщеря на Алекс. Никога преди не бе чувал подобна история. След това Патрик му спомена за болестта на Карл-Ерик и спешното посещение в болницата и как бе успял да анализира уликата от апартамента на Андерш. Обясни на началника си, че става дума за прощално писмо и като естествено продължение на този факт му съобщи какво бе правил предишния ден. Накрая представи в обобщен вид откритията си на Мелберг, който бе необичайно мълчалив.