— Така че едното убийство се оказа самоубийство, а що се отнася до другото, все още не разполагаме нито със заподозрян, нито с мотив. Имам чувството, че смъртта на Алекс има връзка с разказаното от родителите й, но нямам каквито и да било доказателства или факти, които да подкрепят подобна хипотеза. Сега знаете всичко. Как смятате да продължим оттук нататък?
След дълга пауза Мелберг най-накрая успя да се съвземе.
— М-да, невероятна история. Аз лично бих заложил по-скоро на мъжа, с който е кръшкала, отколкото на някаква стара история отпреди двайсет и пет години. Предлагам да поговориш още веднъж с любовника на Алекс и този път да го притиснеш още повече. Мисля, че това е най-доброто в случая.
Веднага след като Патрик му съобщи кой беше бащата на детето на Алекс, Мелберг превърна Дан в заподозрян номер едно.
Патрик кимна и понечи да си тръгне. На Мелберг му се стори съмнително, че се съгласява толкова бързо.
— И още нещо. Добра работа си свършил, Хедстрьом — рече той с нежелание. — Мога да разчитам, че ще се заемеш с Дан, нали?
— Абсолютно, шефе, смятай, че съм се заел.
Дали Мелберг не долови известна ирония в гласа на подчинения си? Но Патрик го погледна невинно и прогони подозренията му. Момчето явно имаше достатъчно акъл в главата, за да знае, че трябва да се вслушва в гласа на по-опитните.
Хората се прозяват, за да подобрят оросяването на мозъка си. Патрик дълбоко се съмняваше, че това важи и за него. Умората от безсънната нощ, която прекара в собственото си легло, го събори, а у Ерика, както обикновено, за сън и дума не можеше да става. Погледна уморено към добре познатите купчини с документи на бюрото си и за малко да ги грабне и да ги хвърли в коша за боклук. Беше му дошло до гуша от това разследване. Имаше чувството, че то трае вече месеци наред, а реално ставаше дума само за четири седмици. Случиха се толкова много неща, а все още нямаха никакъв напредък. Аника, която мина покрай стаята му и го видя да търка сънено очи, се върна със спасителна чаша кафе и я остави пред него.
— Нанагорно ли ти идва?
— Да, трябва да призная, че в момента хич не ми се занимава с това. Пак се върнах в изходна позиция. Отговорът се крие някъде тук, сред тези листа. Трябва само да открия миниатюрната улика, която все пропускам.
Той хвърли отчаяно химикалката си върху едната купчина.
— А иначе?
— Какво?
— Ами как е личният живот? Знаеш какво имам предвид…
— Да, Аника. Знам какво имаш предвид. Какво искаш да знаеш?
— Още ли го карате като на бинго?
Патрик не бе съвсем сигурен дали наистина иска да разбере за какво става дума, но реши все пак да я попита.
— Като на бинго?
— Ами да, нали знаеш. Пет пъти поред…
След това тя затвори вратата със закачлива усмивка.
Патрик се разсмя. Да, можеше човек и така да го нарече.
Наложи си да се хване за работа и се почеса замислено с химикалката по главата. Нещо не се връзваше. Нещо в думите на Вера. Извади тефтерчето, в което си бе водил записки по време на разговора им, и внимателно прегледа всичко, ред по ред. В съзнанието му бавно се зароди една мисъл. Ставаше дума за съвсем малък детайл, който обаче можеше да се окаже изключително важен. Издърпа уверено един лист от купчината. Някой външен човек можеше да остане с невярното впечатление, че в кабинета му цари хаос. Всъщност той знаеше отлично кое къде се намира.
Прочете написаното изключително внимателно и замислено протегна ръка към телефона.
— Здравейте, търси ви Патрик Хедстрьом, от полицията в Танумсхеде. Бих искал да ви попитам дали сте си вкъщи днес. Искам да ви задам няколко въпроса. Там ще сте. Чудесно, идвам след двайсетина минути. Къде живеете? Точно при входа за Фелбака. Вдясно след стръмния склон, третата къща вляво. Червена с бели ъгли. Добре, сигурно ще успея да ви открия без проблем. Иначе ще ви се обадя. Ами тогава до след малко.
След по-малко от двайсет минути Патрик стоеше пред вратата. Лесно откри малката къщичка, в която Ейлерт сигурно живееше от дълги години заедно със семейството си. Почука с юмрук на вратата. Почти веднага му отвори една кльощава, дребна и намръщена жена. Представи се важно като Свеа Берг, съпругата на Ейлерт, и го покани в малката всекидневна. Патрик забеляза, че след обаждането му в дома им бе настъпила трескава дейност. На масата го чакаше порцеланът за специални случаи и висок поднос за сладки, на чиито три етажа се мъдреха цели седем вида сладкиши. Патрик въздъхна. Този случай определено нямаше да се отрази добре на обиколката на талията му.