— От колко години се познавате?
— Да видим, Анри и Алекс отпразнуваха петнайсетата си годишнина тази есен, значи трябва да са… седемнайсет. През петнайсет от тях работихме в тази галерия.
Жената замълча и за най-голямо учудване на Ерика запали цигара. По някаква причина Ерика не можеше да си я представи като пушачка. Франсин запали цигарата си с трепереща ръка и всмука дълбоко дима, без да откъсва поглед от събеседничката си.
— Не се ли зачудихте къде е? Вероятно е лежала мъртва поне седмица, преди да я открием.
Ерика си даде сметка, че е забравила да зададе този въпрос и на Хенрик.
— Знам, че звучи странно, но не. Алекс… — тя се поколеба. — Алекс винаги правеше каквото решеше. Понякога много се ядосвах, но с времето свикнах. Не за първи път изчезваше за малко, а после се държеше сякаш нищо не се е случило. Тя ми се отплати, като ръководеше галерията сама по време на отпуските ми по майчинство. Знаете ли, дори в момента ми се струва, че и сега ще стане така. Че тя просто ще влезе през вратата. Но този път това няма да се случи.
Една сълза набъбна в крайчеца на окото й.
— Не, няма — Ерика заби поглед в чашата си с кафе, което позволи на Франсин дискретно да избърше очи. — Как реагира Хенрик на изчезването на Алекс?
— Нали се срещнахте с него? В неговите очи Алекс винаги бе права. Той я боготвори от петнайсет години насам. Горкият Анри.
— Защо горкият?
— Алекс не го обичаше. Рано или късно щеше да му се наложи да го осъзнае.
Франсин загаси цигарата си и запали нова.
— Сигурно се познавате отлично след толкова години.
— Не мисля, че някой познаваше Алекс. Но аз знаех малко повече за нея от Анри. Той винаги гледаше на нещата през розови очила.
— Хенрик спомена по време на разговора ни, че през цялото време е имал усещането, че тя крие нещо от него. Знаете ли дали е така и за каква тайна става въпрос?
— Доста неочаквано прозрение от негова страна. Може би съм го подценявала. — Франсин вдигна красиво оформените си вежди. — Отговорът на първата част от въпроса е „да“. Аз също усещах, че нещо й тежи. Що се отнася до втората част, трябва за съжаление да кажа „не“. Нямам ни най-малка представа за какво може да става дума. Въпреки дългогодишното ни приятелство Алекс отказваше да ме допусне напълно до себе си. Аз го приех, Анри не можа. Рано или късно това щеше да го сломи. По-скоро рано.
— Защо?
Франсин се поколеба.
— Ще й направят аутопсия, нали?
Въпросът изненада Ерика.
— Да, такава е практиката при самоубийство. Защо питате?
— За да съм сигурна, че това, което възнамерявам да споделя с вас, така или иначе ще излезе наяве. Така няма да ми тежи на съвестта.
Тя загаси внимателно цигарата си. Ерика затаи дъх в очакване, но Франсин не бързаше. Първо запали трета цигара. По пръстите й не се виждаше типичният за пушачите жълтеникав оттенък, затова Ерика предположи, че невинаги пушеше толкова много.
— Предполагам знаете, че Алекс посещаваше Фелбака по-често през изминалата половин година?
— Да, новините бързо се разчуват в малките градчета. Според мълвата тя е била там почти всеки уикенд, сама.
— Това не е съвсем вярно.
Франсин отново се поколеба. Ерика едва успя да устои на импулса да се наведе напред, да я разтърси и да я накара да изплюе камъчето. Франсин определено успя да събуди любопитството й.
— Срещаше се с някого там. С мъж. Не й беше първата извънбрачна връзка, но този път имах чувството, че нещата са по-сериозни. За първи път, откакто я познавах, изглеждаше почти щастлива. Освен това знам, че няма как да се е самоубила. Не се съмнявам, че става дума за убийство.
— Какво ви кара да сте толкова сигурна? Дори Хенрик не можа да ми каже дали е способна да сложи край на живота си или не.
— Защото беше бременна.
Отговорът изненада Ерика.
— Хенрик знае ли за това?
— Нямам представа. Но детето във всеки случай не е негово. От години не са били заедно по този начин. А преди това Алекс категорично отказваше да забременее от него. Въпреки непрестанните му молби. Не, баща на детето трябва да е новият мъж в живота й, който и да е той.
— Нищо ли не ви е споменавала за него?
— Нищо. Както сама знаете, Алекс много трудно се доверяваше. Трябва да призная, че много се изненадах, когато ми каза за детето. Именно това ме кара да се съмнявам, че е сложила край на живота си сама. Тя преливаше от щастие и просто не можеше да запази случилото се в тайна. Алекс обичаше детето си и никога не би и помислила да го нарани, камо ли да отнеме живота му. За първи път пред очите ми стоеше една щастлива жизнерадостна Александра. Мисля си, че такава щеше много да ми харесва. — Гласът й бе изпълнен със скръб. — Знаете ли, имам чувството, че бе решила да разреши проблемите от миналото си. Не знам как или с какво, но останах с това впечатление от няколко спорадични коментара.