Гневът, който припламна за миг в очите на Вера, изчезна също толкова бързо и погледът й стана някак безразличен, мъртъв. Продължи да говори с монотонен глас.
— Нещо в мен се пречупи, когато чух наглите й обвинения. Да твърди, че действията ми не са водени от мисълта кое е най-добро за Андерш! Буквално превъртях и спрях да мисля рационално. Носех приспивателните си в дамската си чанта и стрих няколко в сайдера й, когато тя отиде до кухнята. Наля ми чаша вино, когато дойдох, а щом се върна от кухнята, се престорих, че приемам решението й и предложих да се чукнем и да изпием чашите до дъно в знак на помирение, преди да си тръгна. Тя ме погледна с благодарност и се съгласи да ми прави компания. След малко заспа на дивана. Не бях решила как да постъпя от тук нататък, но ми хрумна, че мога да инсценирам самоубийство. Нямах достатъчно хапчета, за да й дам смъртоносна доза, затова ми оставаше единствено да й прережа вените. Знаех, че обикновено хората го правят във ваната и идеята ми се стори лесноосъществима.
Гласът й бе монотонен. Сякаш разказваше за някакво съвсем обикновено събитие, а не за убийство.
— Съблякох я гола. Мислех, че ще успея да я занеса до горе. Все пак ръцете ми са доста силни от дългите години работа като чистачка, но това се оказа невъзможно. Наложи ми се да я завлека до банята и да я избутам във ваната. След това прерязах вените и на двете й ръце с едно бръснарско ножче, което взех от шкафчето. Чистех къщата веднъж седмично и знаех кое къде се намира. Измих чашата си, загасих осветлението, заключих и пъхнах допълнителния ключ на мястото му.
Патрик бе потресен, но се постара да не издаде шока си, когато заговори.
— Разбираш, че трябва да те помоля да дойдеш с мен. Няма нужда да се обаждам за подкрепление, нали?
— Не, няма. Може ли само да си събера багажа?
Той кимна.
— Да, няма проблем.
Вера се изправи. Когато стигна до вратата, се обърна към него.
— Откъде бих могла да знам, че е бременна? Вярно че не пи вино, това ми направи впечатление, но нямаше как да предположа каква е причината. Можеше да е въздържателка или пък да възнамерява да шофира по-късно. Откъде бих могла да знам? Няма откъде, нали? — рече Вера с умолителен глас, а Патрик кимна мълчаливо.
След време щеше да й каже, че не Андерш е бащата на детето, но засега не смяташе да разрушава доверието й в него. Трябваше да разкаже историята си на още няколко души, преди окончателно да приключат случая на Александра Вийкнер. Нещо обаче продължаваше да го гложди. Интуицията му подсказваше, че Вера не му е разказала всичко.
Когато седна в колата, извади копието на предсмъртното писмо на Андерш — последното му послание към света. Прочете го бавно от начало до край и за пореден път усети силната болка, с която бяха пропити думите върху белия лист.
6
„Често съм си мислил с колко ирония е изпълнен животът ми. Как е възможно ръцете и очите ми да създават толкова много красота, а аз самият да оставям след себе си само грозота и разруха. Именно затова последното ми дело в този живот ще е да унищожа всичките си картини. По-добре да бъда последователен докрай и да оставя след себе си единствено кал, вместо да позволя на хората да ме смятат за по-сложна личност, отколкото съм в действителност.
Всъщност всичко е съвсем просто. Единственото, което винаги съм искал, е да залича няколко месеца и събития от живота си. Не мисля, че е много. Но може би заслужавам тази плесница от съдбата. Може би съм извършил нещо ужасяващо в някой предишен живот и сега съм принуден да плащам цената за простъпката си. Не че това има някакво значение, но би ми било интересно да разбера какъв грях изкупвам.
Може би изглежда чудно защо съм решил именно сега да сложа край на моя отдавна изгубил смисъла си живот. Да, защо наистина? Защо човек изобщо решава да постъпи по определен начин в определен момент? Може би съм обичал Алекс толкова силно, че с нея си е отишло и сетното ми желание да продължа да живея? Това вероятно ще е едно от обясненията, които ще се родят в съзнанието на хората. В интерес на истината аз самият не знам отговора на тези въпроси. Мисълта за смъртта е отдавнашен спътник в живота ми, но едва сега се почувствах напълно готов да я приема. Може би именно смъртта на Алекс направи освобождението ми възможно. Тя си остана недосегаема, скрита зад външна обвивка, която никой не можеше да пропука. Със смъртта й пред мен се откри възможността да избера същия път. Дисагите ми отдавна бяха готови, оставаше само да направя първата крачка.