— Родителите ви загиват при трагични обстоятелства. Знаете ли нещо повече от официалната версия?
Ян се поусмихна. Свали прозореца на колата с още няколко сантиметра и изхвърли фаса си навън.
— Толкова е лесно да станеш жертва на нещастен случай, нали? Една обърната лампа, едно разлюляло се перде. На пръв поглед дребни детайли, които обаче отприщват същински ад. От друга страна, бихме могли спокойно да кажем, че Господ ги изпраща на хора, които си го заслужават.
— Защо се съгласихте да се срещнем? Защо ми разказахте всичко това?
— Дори аз самият не знам. Всъщност не смятах да дойда, но предполагам, че любопитството ми надделя. Чудех се какво всъщност знаете и каква част от подозренията ви са само догадки. Да не забравяме, че във всеки от нас гори желанието да разкаже за постъпките и деянията си на някого. Особено когато този някой не може да направи нищо, дори и да знае истината. От убийството на Нилс мина толкова много време, че би било вашата дума срещу моята. Боя се, че никой не би повярвал на вашата.
Ян слезе от колата, но се обърна и се наведе към Патрик.
— Предполагам, че човек наистина може да извлече полза от някои престъпления. Един ден ще наследя значително богатство. Ако Нилс беше жив, това никога нямаше да се случи.
Той закачливо показа с два пръста знака на победата, затвори вратата и тръгна към колата си. Патрик усети как по устните му пробягва злорада усмивка. Ян очевидно не знаеше нищо за кръвната връзка между Юлия и Нели, нито за завещанието на майка си. Неведоми са пътищата господни.
Седеше на малкото си балконче и свежият бриз галеше набраздените му от бръчки бузи. Слънцето топлеше старите му болни стави и с всеки изминал ден се движеше с все по-голяма лекота. Всяка сутрин отиваше на работа на рибния пазар и помагаше на рибарите да продадат улова си.
Тук никой не се опитваше да отнеме на възрастните хора правото им да се чувстват полезни. Никога досега не се бе чувствал толкова уважаван и ценен, дори постепенно започна да си намира приятели в малкото градче. Вярно че езикът доста му куцаше, но засега се оправяше чудесно с жестове и добри намерения, а словесният му запас растеше бавно, но сигурно. Една-две чашки алкохол след добре свършената работа също му помагаха да се отпусне и за свое най-голямо учудване установи, че е започнал да се превръща в същински дърдорко.
Докато седеше така на балкона си и гледаше буйната зеленина, която бавно преливаше в най-искрящо синята морска вода, която някога бе виждал, Ейлерт осъзна, че се намира в рая.
Ежедневното флиртуване с пищната съдържателка на пансиона Роза допълнително услаждаше живота му. Дори понякога си позволяваше да си мечтае, че игривите им закачки някой ден може да прераснат в нещо по-сериозно. Привличането определено го имаше, а и човек не бе създаден, за да живее сам.
За миг се замисли за Свеа, но бързо прогони неприятния спомен, затвори очи и се наслади на заслужената си сиеста.