Вратата на галерията се отвори и някой затропа с крака, за да изтръска мокрия сняг от обувките си. Франсин се изправи.
— Сигурно е клиент. Трябва да му обърна внимание. Надявам се, че успях да ви помогна.
— О, да. Много съм благодарна и на двама ви с Хенрик за искреността. Много ми помогнахте.
Франсин я изпрати до външната врата, като преди това увери клиента си, че съвсем скоро ще го обслужи. Спряха пред огромно платно, изобразяващо бял квадрат на син фон, и се ръкуваха за довиждане.
— От чисто любопитство ми се иска да ви попитам, колко струва подобно платно? Пет, десет хиляди?
Франсин се усмихна.
— По-скоро петдесет.
Ерика свирна тихо с уста.
— М-да. Изкуство и хубави вина. Две области от живота, които си остават пълна мистерия за мен.
— А пък аз не бих могла да напиша дори списък с покупки. Всеки има свой собствен талант.
Те се разсмяха, Ерика се загърна във все още мокрото си палто и излезе навън в дъжда.
Дъждът бе превърнал снега в киша и Ерика караше под позволената скорост, за да има възможност за бърза реакция. След като загуби половин час в опити да се измъкне от Хисинген, където отново попадна погрешка, тя приближи Удевала. Слабото къркорене в стомаха й напомни, че не бе слагала залък в уста през целия ден. Свърна от път Е-6 при търговския център „Торп“ на север от Удевала и влезе в алеята на „Мак Доналдс Драйв ин“. Спря колата на паркинга, набързо изяде един чийзбургер и отново излезе на магистралата. Мислите й се въртяха единствено около разговорите й с Хенрик и Франсин. От казаното от тях можеше да заключи, че Алекс се е била оградила с истински крепостни стени.
Най-голямо любопитство будеше въпросът кой е бил бащата на детето й. Франсин не вярваше да е Хенрик, но никой не можеше да знае какво се случва в нечия спалня. Затова Ерика не го изключваше като възможност. Ако обаче детето беше извънбрачно, то дали бащата бе мъжът от Фелбака, или Алекс имаше връзка и с някого от Гьотеборг?
Ерика оставаше с впечатлението, че Алекс е живяла някак встрани от най-близките си хора. Правила е каквото си поиска, без да се замисля за последствията за останалите и най-вече за Хенрик. На Ерика й се стори, че Франсин не проумява как е възможно Хенрик да се е примирявал с подобен брак. Дори си помисли, че Франсин най-вероятно го презира заради това. Самата Ерика познаваше отлично същността на подобни връзки. В продължение на дълги години бе наблюдавала брака на Ана с Лукас.
Когато Ерика си мислеше, че Ана е напълно неспособна да промени живота си, най-много я потискаше мисълта, че тя самата бе допринесла за липсата на себеуважение, което забелязваше у сестра си. Когато Ана се роди, Ерика беше на пет години. От първия миг, в който видя малката си сестричка, тя всячески се опитваше да я защити от действителността, оставила невидима рана в собствената й душа. Не смяташе да позволи Ана да се чувства сама и нежелана заради липсата на майчина обич. Обсипваше я с милувки и нежни думи, каквито никога не би получила от майка им. Бдеше над нея с майчинска тревога.
Лесно бе да обичаш Ана. Тя беше напълно сляпа за тъжната страна на живота и живееше само за мига. Надрасналата годините си и вечно обременена от тревоги Ерика се възхищаваше от енергията на Ана и от силата, с която сестра й се наслаждаваше на всеки миг от живота си. Ана приемаше спокойно загрижеността на Ерика, но рядко имаше търпение да седи в скута й или дълго да се гушка в нея. Превърна се в див тийнейджър, правеше каквото й хрумне. Беше доста себична и не взимаше нищо присърце. Понякога Ерика признаваше пред себе си, че вероятно бе разглезила Ана с прекалената си загриженост. Просто искаше да й даде нежността, която сама никога не бе получила.
Ана стана лесна плячка за Лукас. Пленена от чара му, тя не прозря скритата му същност. Съпругът й бавно уби нейната жизнерадост и смачка самочувствието й, като спекулираше със суетата й. Сега тя живееше в красивата си клетка в Остермалм, твърде слаба, за да признае грешката си. Всеки ден Ерика се надяваше Ана сама да я помоли за помощ. Дотогава можеше само да чака и да бъде готова при необходимост веднага да откликне. На нея също не й бе провървяло в любовта. Зад гърба си бе оставила броеница от разбити връзки и неизпълнени обещания. Най-често по нейна вина. Сякаш някакъв механизъм в нея щракваше всеки път, щом нещата започнеха да стават сериозни. Обземаше я толкова силен страх, че едва можеше да диша, затова просто си събираше багажа и изчезваше. Колкото и парадоксално да звучеше, Ерика цял живот, откакто се помнеше, мечтаеше за семейство и деца. Сега бе на трийсет и пет, а годините се нижеха една след друга.