— Правилно ли чух?
— Да, за съжаление. Извинявай, сигурно звучи ужасно, че се смея. Просто много ми се събра. Става дума за Александра Вийкнер, най-добрата ми приятелка в детството. Самоубила се е във ваната в семейната им къща във Фелбака. Сигурно я познаваш? Със съпруга й, Хенрик Вийкнер, се движеха сред висшето общество в Гьотеборг. Нали и ти се навърташ в тези среди?
Ерика се усмихна, без да се съмнява, че и Мариане е сторила същото от другата страна на линията. През студентските им години Мариане живееше в квартал Майорна и се бореше за правата на работническата класа, но и двете знаеха, че с годините й се бе наложило да промени начина си на живот, за да се впише в средите, свързани с работата й в авторитетната кантора. Сега носеше шикозни дрехи, блузи с панделки и посещаваше коктейлни партита в Йоргрюте. Въпреки това Ерика знаеше, че зад лъскавата външност се крие бунтовнически дух.
— Хенрик Вийкнер. Да, много добре знам кой е, дори имаме общи познати, но не сме се срещали. Според мълвата е безскрупулен бизнесмен. Като тези, които могат да уволнят сто човека преда закуска, без да загубят апетит. Съпругата му имаше някакъв бутик, нали?
— Галерия. За абстрактно изкуство.
Изненада се от казаното от Мариане по адрес на Хенрик. Ерика смяташе, че има добър нюх за хората, а той в никакъв случай не й направи впечатление на безскрупулен бизнесмен.
Остави темата за Алекс и се върна към основния проблем, заради който бе потърсила приятелката си.
— Днес получих писмо от адвоката на Лукас. Викат ме на среща в Стокхолм в петък относно продажбата на къщата на мама и татко, а аз изобщо не съм веща в юридическите въпроси. Какви права имам? Имам ли изобщо някакви права? Лукас наистина ли може да постъпва така?
Усети как долната й устна отново затрепери и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Можеше да види през прозореца как сковалият залива лед искри след последните няколко топли дъждовни дни, последвани от минусови температури нощем. Видя едно врабче да каца на перваза и си напомни да купи храна за птичките. Врабчето поклащаше любопитно глава и удряше леко с клюн по прозореца. След като се увери, че не става за ядене, то отново отлетя нанякъде.
— Както знаеш, аз съм специалист по данъчно, а не семейно право, така че не мога да ти отговоря веднага. Ще направим следното. Ще говоря с един от експертите на кантората и ще ти звънна по-късно днес. Не си сама, Ерика. Заедно ще се справим с това, обещавам ти.
Обещанието на Мариане я стопли и когато затвориха, се чувстваше много по-добре, въпреки че не знаеше повече, отколкото преди да се обади.
После почти веднага отново я хванаха нервите. Наложи си все пак да поработи над биографията, но нямаше вдъхновение. Оставаше й повече от половината книга, а издателите й започваха да губят търпение, притеснени от факта, че все още не са получили нищо. Ерика запълни с текст почти две страници формат А-4, прочете написаното, определи го като пълен боклук и бързо изтри резултата от няколко часа труд. Биографията се бе превърнала в бреме и вече отдавна не изпитваше удоволствие от работата над нея. Вместо това довърши статията за Александра и я пъхна в плик, адресиран до вестник „Бохусленинген“. Дойде време да позвъни на Дан и да забие още по-дълбоко ножа в почти смъртоносната рана, отворила се в сърцето му след впечатляващата загуба на шведския национален отбор по хокей от изминалата вечер.
Инспектор Мелберг потупа доволно големия си корем и се зачуди дали да не подремне малко. Почти нямаше работа, с изключение на няколко дребни задачи, които смяташе за маловажни.
Реши, че малко сън ще му се отрази добре и ще му помогне да смели обилния обяд, но едва затвори очи, когато на вратата настойчиво се почука. Аника Янсон, секретарката на управлението, го търсеше за нещо.
— Какво, по дяволите, има? Не виждаш ли, че съм зает?
В опит да покаже заетостта си, той разрови хаотично струпаните документи по бюрото си, но успя единствено да разлее чаша кафе. Изцапа всички книжа и започна да ги бърше с първото, което му попадна пред очите — края на вечно разпасаната му риза.
— По дяволите! Аз все пак съм шеф! Няма ли да се научиш да проявяваш уважение към висшестоящите и да чукаш, преди да влезеш!
Жената дори не си направи труда да отбележи, че всъщност е почукала. Натрупаните с годините опит и мъдрост я бяха научили да изчаква търпеливо, докато гневът му поотмине.