Хората пред него бяха мрачни и сериозни. Майката на Александра Вийкнер бе дребна и слаба, с твърде много тежки златни бижута за вкуса му. Прическата й беше перфектна, а облеклото изтънчено. Въпреки това имаше измъчен вид и тъмни кръгове под очите. Съпругът на жертвата не проявяваше никакви признаци на скръб. Патрик погледна в листовете си с информация за присъстващите. Хенрик Вийкнер, предприемач с успешен бизнес в Гьотеборг, със значително състояние, трупано поколения наред. Личеше си. Не само по скъпите квалитетни дрехи и аромата на одеколона му след бръснене. Имаше още нещо, което му бе трудно да определи. Цялото същество на Хенрик Вийкнер излъчваше увереност, че мястото му на първенец в живота му се пада по право. Увереност, породена от презадоволеност. Въпреки че изглеждаше напрегнат, Патрик през цялото време имаше усещането, че този човек никога не изпуска ситуацията от контрол.
Мелберг приличаше на буца лой зад бюрото. Наложило му се бе да си прибере ризата в панталона, но петната от кафе все пак се виждаха. Докато използваше паузата, за да огледа присъстващите един по един, той пооправи с дясната си ръка прическата си — топката коса на темето му се бе свлякла твърде надолу от едната страна. Патрик се опита да не гледа към Ерика и се концентрира върху едно от петната кафе по ризата на Мелберг.
— Така. Сигурно разбирате защо ви повиках тук. — Мелберг направи дълга изкуствена пауза. — Аз съм инспектор Бертил Мелберг, началник на полицейския участък в Танумсхеде, а това е Патрик Хедстрьом, който ще ми помага в разследването.
Мелберг кимна към Патрик, седнал малко встрани от кръга, който Ерика, Хенрик и Биргит образуваха пред бюрото на Мелберг.
— Разследване? Значи наистина е убита!
Биргит се наведе напред, а Хенрик веднага я прегърна през раменете.
— Да, стигнахме до констатацията, че дъщеря ви не се е самоубила. Докладът на съдебния лекар изключва напълно подобна версия. Аз, разбира се, не мога да разкрия детайли от разследването, но основната причина, поради която сме сигурни, че става дума за убийство, е, че към момента на срязването на вените й е била в безсъзнание. Открихме голямо количество приспивателно в кръвта й, а някой, или някои са се възползвали от беззащитното й състояние, за да я положат във ваната, след което са пуснали водата и са разрязали вените й с бръснач, за да инсценират самоубийство.
Пердетата в кабинета му бяха спуснати заради силното пладнешко слънце. Новината бе приета със смесени чувства. Тъгата на присъстващите се примесваше с очевидното доволство на Биргит, че Алекс не се е самоубила.
— Знаете ли кой го е направил?
Биргит бе извадила малка бродирана кърпичка от чантата си, с която избърса крайчетата на очите си, като внимаваше да не развали грима си.
Мелберг сключи ръце на огромния си търбух и впи поглед в присъстващите.
Изкашля се важно.
— Може би вие ще ми кажете.
— Ние ли? — Удивлението на Хенрик бе искрено. — Откъде бихме могли да знаем! Трябва да е дело на някой луд. Александра нямаше врагове.
— Значи така твърдите.
На Патрик му се стори, че лицето на съпруга на Алекс помръкна за миг. В следващата секунда обаче той се успокои и овладя.
Патрик винаги се бе отнасял скептично към мъже като Хенрик Вийкнер. Мъже, родени със сребърна лъжичка в устата. Които получаваха всичко наготово. Той може и да изглеждаше симпатичен и приятен, но Патрик усещаше, че под повърхността му бушуват далеч по-сложни страсти. Зад красивите черти на лицето му прозираше безкомпромисност. Патрик се удиви от пълната липса на изненада по лицето му, когато Мелберг разкри факта, че Алекс е убита. Да вярваш е едно, но да ти го поднесе някой като свършен факт е съвсем друго. Поне това бе научил през десетте си години като полицай.