Патрик кимна. После погледна въпросително Ерика.
— Хенрик, няма да се бавя. Само ще разменя две думи с Патрик. Познаваме се от преди.
Ерика остана в коридора, докато Хенрик поведе Биргит към колата.
— Кой би повярвал, че ще те срещна тук. Каква изненада — рече Патрик.
— Да, ако се бях замислила малко, щях да си спомня, че работиш тук.
Тя заувива дръжката на чантата си с пръсти и го загледа с наклонена на една страна глава. Всичките й малки жестове му бяха познати.
— Доста време мина от последната ни среща. Съжалявам, че не можах да дойда на погребението. Как се справяте двете с Ана?
Въпреки високия си ръст тя за миг му заприлича на малко момиченце и му се прииска да я погали по бузата.
— Ами, добре. Ана се прибра веднага след погребението. А аз съм тук от няколко седмици. Опитвам се да оправя вещите в къщата, но не ми е лесно.
— Чух, че някаква жена от Фелбака е намерила жертвата, но не знаех, че си ти. Трябва да е било ужасно. А като се има предвид, че бяхте и приятелки като малки…
— Да, имам чувството, че никога няма да мога да забравя тази гледка. Слушай, трябва да тръгвам, чакат ме в колата. Не може ли да се срещнем някой път? Ще остана още малко във Фелбака.
Тя бързо тръгна напред по коридора.
— Какво ще кажеш за вечеря в събота вечерта? Вкъщи в осем? Можеш да намериш адреса ми в телефонния указател.
— С удоволствие ще дойда. До събота в осем тогава!
Тя излезе заднишком през вратата.
Веднага след като Ерика напусна коридора, той изтанцува кратък импровизиран индиански танц за радост на колегите си. Щастието му помръкна малко, като се замисли колко работа трябваше да свърши, за да приведе дома си в представителен вид. След като Карин го напусна, нямаше сили да се занимава с домакинството.
С Ерика се познаваха от рождение. Майките им бяха първи приятелки, близки като сестри. Патрик и Ерика често играеха заедно като малки и нямаше да преувеличи, ако кажеше, че тя бе първата му любов. Дори си мислеше, че я обича още от утробата. Чувствата му към нея бяха толкова естествени, а тя от своя страна, без да се замисля, приемаше почти кучешката му вярност и обожание за даденост. Патрик разбра, че е време да забрави за мечтите си едва когато тя замина за Гьотеборг. После се влюбваше и в други, а след сватбата с Карин бе убеден, че ще остареят заедно. Но споменът за Ерика така и не напусна съзнанието му. Понякога минаваха месеци, преди се сети за нея, а понякога образът й изплуваше в съзнанието му по няколко пъти на ден.
Купчината документи не се бе смалила като по чудо, докато го нямаше. Патрик седна зад бюрото и с дълбока въздишка взе най-горния лист. Работата му бе толкова еднообразна, че спокойно можеше да обмисли менюто за събота. Поне десертът беше ясен. Ерика обожаваше сладолед.
Събуди се с неприятен вкус в устата. Очевидно вчера доста бе прекалил. Приятелите му дойдоха още следобед и не спряха да пият до малките часове. През съзнанието му премина бегъл спомен, че дори полицията ги бе посетила за малко. Опита се да се изправи, но цялата стая се завъртя пред очите му, затова реши да полежи още малко.
Дясната му ръка пареше и той я вдигна към тавана, за да може да я огледа. Кокалчетата му бяха ожулени и покрити със засъхнала кръв. По дяволите, точно така, бяха се по-сборичкали малко вчера, затова дойдоха ченгетата. Паметта му постепенно се възвръщаше. Момчетата първи отвориха дума за самоубийството. Някой взе да клевети Алекс. Богата кучка, путка от висшата класа, такива думи взе да сипе по неин адрес. На Андерш му причерня. Спомняше си единствено как от очите му започнаха да хвърчат искри от ярост и как цапардоса приятеля си в пиянски гняв. Не че той самият не я наричаше с обидни думи в моментите, когато предателството й най-много му тежеше, но това не беше същото. Другите не я познаваха. Само той имаше право да я съди.
Телефонът зазвъня пронизително. Опита се да го игнорира, но накрая реши, че е далеч по-лесно да го вдигне, отколкото да остави мъчителният звук да продължи да се впива в мозъка му.
— Говорите с Андерш.
Ужасно заваляше думите.
— Здравей, мама е. Как си?
— А, зле. — Свлече се до седнало положение и се опря на стената. — Колко е часът, по дяволите?
— Почти четири следобед. Събудих ли те?
— Не.
Натежалата му глава заплашваше всеки момент да клюмне между коленете му.
— Бях навън да пазарувам. Чух нещо, което трябва да знаеш. Слушаш ли?