— Да, мамка му, слушам.
— Очевидно Алекс не се е самоубила. Била е убита. Просто исках да го знаеш.
Мълчание.
— Андерш, ало? Чу ли какво ти казах?
— Да, да, чух. Какво каза? Алекс е била… убита?
— Да, поне така приказват хората в града. Очевидно Биргит е била в участъка в Танумсхеде и там й съобщили новината.
— По дяволите. Слушай, мамо, имам малко работа. Ще се чуем по-късно.
— Андерш? Андерш?
Той бе затворил.
С голямо усилие успя да вземе душ и да се облече. След две таблетки „Панадол“ отново стана човек. Бутилката водка в кухнята го притегляше като магнит, но устоя на изкушението. Сега трябваше да е трезв. Е, поне относително трезв.
Телефонът отново зазвъня. Не му обърна внимание. Вместо това взе телефонния указател от шкафа в коридора и бързо откри нужния му номер. Набра го с треперещи ръце. Стори му се, че сигналите продължават цяла вечност.
— Здравей, Андерш е — рече той, когато отсреща най-накрая вдигнаха. — Не, недей да затваряш, по дяволите. Трябва да поговорим… Виж, нямаш кой знае какъв избор. Ще дойда при теб след четвърт час. И гледай да си вкъщи, по дяволите… Изобщо не ме интересува кой още е там, не разбираш ли. Не забравяй кой има най-много да губи в тази ситуация… Глупости. Тръгвам. Ще се видим след четвърт час.
Андерш тресна слушалката. Пое няколко дълбоки глътки въздух, облече си якето и излезе. Дори не заключи. Телефонът в апартамента отново настойчиво зазвъня.
Ерика се прибра напълно изтощена. По пътя към къщи в колата цареше напрегната тишина и тя си даваше сметка, че Хенрик е изправен пред труден избор. Дали щеше да разкаже на Биргит, че не той е баща на детето на Алекс, или щеше да си замълчи и да се надява, че истината няма да излезе наяве по време на разследването? Ерика не му завиждаше, нито пък можеше да каже как тя самата би постъпила в подобна ситуация. Истината невинаги е най-добрият изход.
Вече се бе здрачило. Тя поблагодари мислено на баща си, че бе инсталирал външни лампи, които светваха автоматично, щом някой приближеше къщата. Винаги бе изпитвала страх от тъмното. Като малка си мислеше, че ще го преодолее. Та нали възрастните не може да ги е страх от тъмното. Сега бе на трийсет и пет и продължаваше да проверява нощем дали някой не я дебне там в мрака. Беше направо жалка.
След като запали осветлението в цялата къща, Ерика напълни голяма чаша с вино и се сви на ратановия диван на верандата. Навън цареше непрогледен мрак, но тя продължи да гледа втренчено пред себе си с невиждащи очи. Чувстваше се самотна. Толкова много хора скърбяха за Алекс, толкова много хора бяха развълнувани от смъртта й. Тя самата си имаше само Ана. Понякога се чудеше дали би й липсвала.
С Алекс бяха толкова близки като деца. Когато Алекс постепенно започна да се отдръпва от нея и накрая, след като се преместиха в Гьотеборг, напълно изчезна, Ерика имаше чувството, че е настъпил краят на света. Алекс беше единственият й наистина близък човек, като се изключи баща й, който бе истински загрижен за нея.
Ерика тропна чашата за вино на масата с такава сила, че за малко да счупи дръжката й. Не я свърташе на едно място. Трябваше да направи нещо. Нямаше смисъл да се преструва, че смъртта на Алекс не я е засегнала. Най-много я разстройваше фактът, че семейството и приятелите й описваха Алекс по съвсем различен начин, не така, както си я спомняше. Хората можеха и да се променят с годините, но част от тях си оставаше същата. Докато Алекс такава, каквато я описваха, й бе напълно непозната.
Изправи се и отново облече палтото си. Ключовете от колата бяха в единия му джоб. В другия пъхна фенерчето, което грабна в последния момент.
Къщата на върха на хълма изглеждаше самотна на фона на виолетовата светлина от уличната лампа. Ерика спря колата на паркинга зад училището. Не искаше да я видят, че влиза в къщата.
Храстите в градината я скриваха от чуждите погледи. Промъкна се внимателно към верандата. Вдигна изтривалката с надежда старите навици на семейство Карлгрен да не са се променили. Резервният ключ от къщата лежеше на същото място както преди двайсет и пет години. Вратата проскърца леко, когато я отвори. Надяваше се съседите да не чуят.
Обзе я неприятно усещане, когато прекрачи прага на тъмната къща. Скова се от страх и се наложи да си поеме дълбоко въздух на няколко пъти, за да се успокои. С облекчение си спомни за фенера и безмълвно се помоли батериите да не са изтощени. Не бяха. Светлината й подейства добре.