В стаята нямаше никакви промени. Който и да беше, тайнственият посетител бе проявил достатъчна предпазливост, за да не остави следи. Ерика бе напълно убедена, че не става въпрос за крадец. Огледа по-внимателно гардероба, послужил й за скривалище. Когато бе отстъпила към задната му страна, прасците й се бяха опрели в нещо твърдо. Бързо дръпна дрехите настрани и откри голямо платно. Беше поставено с лицето навътре, затова Ерика внимателно го вдигна и обърна. Картината се оказа невероятно красива. Дори за нея беше ясно, че е дело на талантлив художник. Изобразяваше Александра гола, легнала на една страна, облегнала глава на ръката си. Художникът бе използвал само топли цветове, така че лицето й излъчваше невероятен покой. Ерика се зачуди защо толкова красива картина е сбутана най-навътре в гардероба. Доколкото можеше да види, Александра нямаше основания да се срамува от външния си вид. Бе също толкова съвършена, колкото и самата картина. Ерика не можеше да се отърси от усещането, че в нея имаше нещо познато й отпреди. Знаеше, че вижда точно тази картина за първи път, затова трябваше да става дума за нещо друго. Картината не беше подписана, а на гърба й фигурираше само годината на създаване — 1999. Ерика внимателно прибра платното обратно в гардероба и затвори вратата.
За последен път огледа стаята. Нещо я притесняваше. Нещо липсваше, но не можеше да се сети какво. Е, може би по-късно щеше да си спомни. Не смееше да остава повече тук. Върна ключа на старото му място. Почувства се в безопасност едва когато седна в колата и я запали. Стига толкова приключения за една вечер. Чаша коняк щеше да подейства успокоително на нервите й и да прогони поне частично сковалото я безпокойство. Как изобщо й бе хрумнало да дойде да се рови в къщата на Александра? Бе толкова ядосана от собствената си глупост, че направо й се прииска да се напляска.
Когато паркира колата на алеята пред къщата си, видя, че бе отсъствала само един час. Това я изненада — шейсетте минути й се бяха сторили като цяла вечност.
Стокхолм се простираше пред очите й в цялото си великолепие. Въпреки това меланхоличното настроение не я напускаше. В друг ден, прекосявайки моста „Вестербрун“, би се зарадвала на слънчевите лъчи, които проблясваха над фиорда Ридарфьерден, но не и днес. Срещата бе насрочена за 12 часа. Мислеше за това по време на целия път от Фелбака, но не можа да достигне до каквото и да било решение. За жалост Мариане й разясни пределно ясно с какви права разполага. Ако Ана и Лукас продължаха да настояват къщата да бъде продадена, тя трябваше да се съгласи. Единствената й възможност бе да откупи техния дял, като им заплати половината от пазарната стойност на имота. А цените на къщите във Фелбака бяха толкова високи, че тя не разполагаше дори с частица от сумата. Разбира се, и тя щеше да получи дял, ако я продадяха. Някъде около два милиона, но парите не я интересуваха. Никаква сума не можеше да компенсира загубата на къщата. Направо й се гадеше от мисълта, че някой стокхолмчанин, който си мисли, че новозакупената моряшка шапка го превръща в жител на крайбрежието, ще събори верандата и ще постави на мястото й панорамен прозорец. Никой не можеше да я обвини, че преувеличава. Знаеше много подобни случаи.
Спря пред адвокатската кантора на улица „Рунебергсгатан“ в квартал Йостермалм. Фасадата на сградата беше помпозна — цялата в мрамор и с редица от колони. Огледа се още веднъж в огледалото на асансьора. Облеклото й се вписваше чудесно в интериора. За първи път идваше тук, но можеше да се досети какъв тип адвокат би наел Лукас. Беше й казал в знак на престорена любезност, че и тя може да си доведе адвокат. Ерика предпочете да дойде сама. Чисто и просто нямаше възможност да наеме някого да я представлява.
Всъщност й се искаше да се види за малко с Ана и децата преди самата среща. Да изпият по едно кафе. Макар и огорчена от поведението на Ана, Ерика бе твърдо решена, че няма да позволи отношенията им да охладнеят.
Ана очевидно обаче бе на друго мнение и не прие предложението на сестра си с извинението, че няма да имат време. Най-добре да се видят направо в кантората на адвоката. Преди Ерика да успее да я попита дали не могат да се видят след срещата, Ана й съобщи, че има уговорка с една приятелка. Ерика знаеше, че това не е случайно. Ана очевидно я отбягваше. Въпросът бе дали го прави по собствена инициатива, или Лукас й бе забранил да се вижда със сестра си, докато той е на работа и не може да ги контролира.