Както толкова много пъти напоследък, отново се замисли за Алекс. Защо е ходила сама до Фелбака всеки уикенд? С кого се е срещала там? И големият въпрос: кой е бащата на детето й?
Ерика изведнъж си спомни за листа хартия, който пъхна в джоба на якето си, докато се криеше в мрачния гардероб. Как можа да забрави да го разгледа завчера, като се прибра! Затърси с ръка в десния си джоб и извади смачкан лист. Разгърна го внимателно с вкочанените си от студа пръсти и го приглади с ръка.
Беше копие на статия от в. „Бохусленинген“. Нямаше дата, но по шрифта и черно-бялата снимка си личеше, че статията е доста стара. Някъде от седемдесетте, ако се съди по фотографията. Ерика познаваше много добре мъжа на снимката и знаеше въпросната история. Какво бе накарало Алекс да пъхне копието най-отдолу в чекмеджето си?
Ерика се изправи и прибра вестникарската изрезка в джоба си. Тук нямаше да намери отговорите. Време бе да се прибира.
Погребението беше изискано и церемониално. Църквата на Фелбака обаче остана полупразна. Повечето от местните хора не познаваха Александра и бяха дошли единствено за да задоволят любопитството си. Семейството и приятелите й седяха на първите редове. Като се изключи семейство Карлгрен и Хенрик, Ерика познаваше единствено Франсин. На пейката до нея седеше висок рус мъж, най-вероятно съпругът й. Присъстващите й приятели не бяха много. Едва запълваха два реда. Това затвърди представата на Ерика за Алекс. Приживе тя вероятно имаше много познати, но малко истински приятели. Тук-там по останалите пейки седяха дошлите от любопитство жители на градчето.
Ерика се настани на балкона. Биргит я бе видяла пред църквата и я бе поканила да седне при тях, но тя учтиво й отказа. Би било лицемерно да застане при семейството и приятелите на Алекс. На практика някогашната й приятелка й беше напълно непозната.
Ерика нервно се въртеше на неудобната църковна пейка. През детството си двете с Ана бяха принудени да посещават всяка неделна литургия. Като всички други деца и те умираха от скука, докато слушаха проповедите и псалмите с невъзможни за научаване мелодии. За да се разсее, Ерика си съчинявате приказки. Измисли безброй истории за дракони и принцеси, които така и не записа. По време на тийнейджърските им години посещенията в църквата значително се разредиха, най-вече благодарение на настойчивите протести на Ерика. Малкото пъти, когато все пак присъстваше на литургия, тя се отдаваше на далеч по-романтични мечтания. Може би за избора си на професия трябваше да благодари или да се сърди на времето, прекарано на църковните пейки.
Впрочем и досега не бе открила вярата. Гледаше на църквите като на красиви сгради, белязани от духа на традициите, но нищо повече. Проповедите от детството й не бяха успели да й повлияят. Те разказваха най-вече за ада и човешките грехове. Не разкриваха светлата страна на религията, в съществуването на която Ерика не се съмняваше, но до която така и не се докосна. Много неща се бяха променили. Сега пред олтара, облечена в пасторски дрехи, стоеше жена. Тя не говореше за вечни мъки, а за светлина, надежда, любов. На Ерика й се прииска през детството си да бе чула подобно тълкуване на религията.
От скришното си място на балкона можеше да види, че до Биргит на първия ред седи млада жена. Опряла глава на рамото й, Биргит я стискаше здраво за ръката. Стори й се позната и реши, че младата дама трябва да е Юлия, по-малката сестра на Алекс. Бе твърде далеч, за да може да разгледа добре лицето й, но Юлия като че ли се чувстваше неудобно от близостта на майка си. Дръпваше ръката си всеки път, щом Биргит я хванеше, но Биргит или се преструваше, че не вижда реакцията й, или чисто и просто не я забелязваше заради емоционалното състояние, в което се намираше.
Слънчевата светлина се процеждаше през високия прозорец от цветно армирано стъкло. Пейките бяха твърди и неудобни и Ерика вече усещаше нарастваща болка в областта на кръста. Изпита благодарност, когато се оказа, че церемонията е сравнително кратка. Остана седнала на мястото си след края й, като наблюдаваше отгоре хората, които бавно напускаха църквата.