Навън слънцето светеше почти непоносимо на ясното небе. Процесията от хора вървеше надолу по малкия хълм към гробището, където току-що разкопаното гробно място на Алекс очакваше да поеме ковчега й.
До смъртта на родителите си Ерика никога не се бе замисляла как успяват да изкопаят гробове през зимата в скованата от лед земя. Сега знаеше, че я нагряваха предварително. Разтапяха леда на един правоъгълник, достатъчно голям, за да побере ковчега.
Докато вървеше към отреденото за Алекс място, Ерика мина покрай надгробната плоча на родителите си. Движеше се в края на процесията, затова за миг спря пред плочата. На ръба на камъка имаше дебел слой сняг, който тя внимателно почисти с ръка. После хвърли един последен поглед на гроба на родителите си и забърза към малката група хора, събрали се малко по-надолу. Добре поне, че дошлите единствено от любопитство не бяха последвали процесията до гроба. Бяха останали само семейството и приятелите. Ерика не беше сигурна, че мястото й е тук. В последния момент реши, че иска да изпрати Алекс по последния й път.
Хенрик стоеше най-отпред, пъхнал ръце в дълбоките джобове на балтона си и свел глава. Не откъсваше поглед от ковчега, чийто капак бавно се покри с цветя, най-вече червени рози.
Ерика се зачуди дали същевременно не оглежда присъстващите, за да разбере дали бащата на детето на Алекс не е сред тях.
Когато спуснаха ковчега в земята, от гърдите на Биргит се отрони скръбна протяжна въздишка. В очите на Карл-Ерик нямаше сълзи. Бе мобилизирал цялата си сила, за да подкрепя Биргит и физически, и психически. Юлия стоеше настрана от тях. Хенрик я бе описал изключително точно, оприличавайки я на грозното патенце в семейството. За разлика от косата на по-голямата й сестра нейната беше тъмна, късо подстригана и стърчеше на всички страни, без какъвто и да било намек за прическа. Чертите на лицето й бяха груби, очите хлътнали, скрити зад дълъг бретон. Не носеше грим, а белезите по кожата говореха за сериозно акне по време на пубертета. На фона на Юлия Биргит изглеждаше още по-дребна и кльощава. Малката й дъщеря бе поне с десет сантиметра по-висока, с едро, безформено тяло. Ерика в захлас наблюдаваше как по лицето на Юлия пробягват вихрушки от напълно противоположни емоции. Болка и гняв се редуваха със скоростта на светлината. Не ронеше сълзи. Тя единствена не остави цвете на ковчега на сестра си, а когато церемонията приключи, бързо обърна гръб на отворения гроб и тръгна в посока към църквата.
Ерика се зачуди какви ли са били отношенията между двете сестри. Едва ли е лесно непрекъснато да те сравняват с Алекс. Винаги да изтегляш по-късата сламка. Бързите стъпки, с които Юлия се отдалечи от групата опечалени, явно разкриваха нежеланието й да има каквото и да е общо с тях. Високо вдигнатите й рамене предупреждаваха останалите да стоят настрана.
Хенрик се приближи до Ерика.
— Сега ще има малка почерпка. Ще се радваме да дойдеш.
— Не, не знам — рече Ерика.
— Поне за малко.
Тя се поколеба.
— Добре, окей. Къде ще бъде? У Ула?
— Не, след известен размисъл решихме да е в къщата на Биргит и Карл-Ерик. Въпреки случилото се там знам, че Алекс я обичаше. Имахме много хубави моменти в нея. Едва ли има по-добро място, където да си спомним за нея. Но аз разбирам, че сигурно ти е трудно да се върнеш там. Последното ти посещение не е свързано с кой знае колко приятни спомени.
Ерика се изчерви от срам, като си спомни кога всъщност за последен път бе влизала в къщата, и тутакси заби поглед в земята.
— Не, всичко е наред.
Ерика отиде до дома на Алекс със собствената си кола и отново я спря на паркинга зад училището. Когато влезе през входната врата, къщата вече бе пълна с хора. Отново се зачуди дали не е най-добре да се обърне и да си тръгне. Но изпусна момента. Хенрик я посрещна и й помогна да свали якето си, после вече беше късно.
Край кухненската маса, на която бяха сервирани няколко вида киш, имаше голяма навалица. Ерика си взе голямо парче от киша със скариди. След това бързо се оттегли в един ъгъл, където можеше спокойно да хапне и да огледа останалите присъстващи.
Като се има предвид поводът, настроението в къщата бе необичайно приповдигнато. Гостите излъчваха трескава радост и изкуствено поддържаните диалози не можеха да скрият, че мислите им се въртят около причината за смъртта на Алекс.