На следващата снимка семейството се бе сдобило с нов член — Нели държеше бебе в ръце. Лицето на Фабиан все още беше строго и сериозно. Следваха множество снимки на детето, което все повече и повече растеше. На някои бе само, на други — с Нели. На последната фотография беше на около двайсет и пет. Нилс Лоренц. Изчезналият син. Като се изключи първата фотография, запечатала семейството им в пълен състав, човек имаше чувството, че Нели и Нилс са единствените му членове. Фабиан вероятно не е обичал да го снимат и вместо това е държал фотоапарата. Осиновеният син Ян не присъстваше на нито една фотография.
Ерика насочи вниманието си към бюрото в единия ъгъл на стаята. То бе тъмно на цвят, направено от череша и украсено с изящни орнаменти, които тя поглади с пръст. Отгоре му нямаше нито една джунджурия и изглежда, единствената му функция бе да краси стаята. Искаше й се да надникне в чекмеджетата му, но не знаеше колко още ще се забави Нели. Телефонният й разговор очевидно се проточваше, но можеше да приключи всеки момент. Ерика погледна към кошчето за боклук, в което бяха хвърлени няколко смачкани листове хартия. Вдигна най-горния и внимателно го разгъна. Прочете съдържанието му с нарастващ интерес. След това го върна на предишното му място, още по-озадачена от преди. Нищо в тази история не бе каквото изглеждаше.
Някой се прокашля зад нея. Ян Лоренц стоеше на прага на вратата, вдигнал въпросително вежди. Ерика се зачуди откога ли е там.
— Ерика Фалк, нали?
— Да. Вие трябва да сте синът на Нели, Ян?
— Да, така е. Приятно ми е да се запознаем. Трябва да знаете, че за вас доста се говори из градчето.
Мъжът й се усмихна широко и тръгна към нея с протегната ръка. Тя я пое с леко нежелание. Нещо в него я накара да настръхне. Той задържа ръката й в своята по-дълго от нормалното. За миг й се прииска да я издърпа от хватката му.
Очевидно се прибираше от делова среща. Носеше добре изгладен костюм и куфарче. Ерика знаеше, че той ръководи семейния бизнес. И то доста успешно.
Носеше косата си сресана назад, но използваше прекалено много гел. Устните му бяха твърде месести и пухкави за мъж, но имаше красиви очи с дълги тъмни мигли. Ако не бе едрата му квадратна челюст с дълбока трапчинка на брадичката, щеше да изглежда доста женствен. Смесицата от тези така различни черти му придаваше интересен външен вид, но бе трудно да се реши дали е привлекателен или не. Ерика го намираше за отблъскващ, но това й мнение се основаваше най-вече на неприятното усещане, което предизвикваше у нея.
— Значи мама най-накрая успя да ви примами тук. Името ви беше на едно от челните места в списъка на желани гости още след излизането на първата ви книга.
— Аха. Известно ми е, че тук това е едва ли не събитието на века. Майка ви ме е канила и друг път, но едва сега ми се отвори възможност да приема.
— Да, чух за родителите ви. Голяма трагедия. Приемете искрените ми съболезнования.
По лицето му се изписа състрадание, погледът му обаче остана безчувствен.
Нели се върна в стаята. Ян се наведе и целуна майка си по бузата, но Нели остана безразлична към жеста му.
— Сигурно си много щастлива, мамо, че Ерика най-накрая е наш гост. Откога я чакаш.
— Да, много съм щастлива.
Нели седна на дивана. Лицето й се изкриви от болка и тя се хвана за дясната ръка.
— Мамо, как си? Боли ли те? Да донеса ли хапчетата ти?
Ян се наведе напред и сложи ръце на раменете й, но тя го отблъсна грубо.
— Не, добре съм. Болежките на старостта, нищо особено. Между другото, не трябва ли да си във фабриката?
— Да, прибрах се само за да взема едни документи. А сега ще оставя дамите насаме. Не се напрягай, мамо, нали знаеш какво каза докторът…
Нели изсумтя нещо в отговор. Лицето на Ян изразяваше искрена загриженост и състрадание, но Ерика можеше да се закълне, че когато се обърна към тях за последен път, преди да напусне стаята, по устните му пробяга усмивка.