В света на Патрик сутрините през първия работен ден от седмицата не бяха на почит. Преди единайсет той просто не се чувстваше човек. Но огромната купчина документи на бюрото му го извади от състоянието на транс. Събуждането беше грубо и Патрик силно изстена.
Аника Янсон му се усмихна закачливо и го попита с невинна физиономия:
— Не ми ли каза, че искаш всичко публикувано за семейство Лоренц през годините? Значи човек си върши отлично работата, изравя всяка записана по техен адрес буква и какво получава в отплата? Дълбока въздишка. Бих предпочела да чуя, че вечно ще си ми благодарен.
Патрик се усмихна.
— Ти не просто заслужаваш вечната ми благодарност, Аника. Ако не беше омъжена, щях веднага да се венчая за теб и да те обсипя с кожи от норка и диаманти. Но тъй като разби сърцето ми, а на всичкото отгоре упорито отказваш да изоставиш онзи мизерник, ще трябва да се задоволиш с едно скромно мерси. И с вечната ми благодарност.
За голямо свое удоволствие видя, че този път почти успя да я накара да се изчерви.
— Определено ти се отваря доста работа занапред. Защо ти трябва този материал? Да не би да е свързан с убийството във Фелбака?
— Истината е, че нямам никаква представа. Нека да го наречем женска интуиция.
Аника повдигна въпросително вежди, но реши, че едва ли ще успее да изкопчи нещо повече от него за момента. Но й стана любопитно. Всички, дори и в Танумсхеде, бяха чували за семейство Лоренц, а ако те се окажеха замесени в убийство, то това щеше да се превърне в сензацията на века.
Патрик я проследи с поглед, докато не затвори вратата след себе си. Невероятно способна жена. Вътрешно силно се надяваше, че ще издържи управлението на Мелберг. Щеше да е голяма загуба за участъка, ако някой ден й дойдеше до гуша и напуснеше. Опита се да се фокусира върху купчината хартия, която Аника остави на бюрото му. След като набързо прелисти материала, установи, че ще му отнеме цял ден да прочете всичко, затова се облегна назад, качи крака на масата и взе първата статия.
Шест часа по-късно вече масажираше врата си, а очите го бодяха и сърбяха. Прочете статиите в хронологичен ред, като започна с най-старата изрезка. Това се оказа доста интересно четиво. Много се бе изписало по адрес на Фабиан Лоренц и успехите му през годините. Повечето от статиите бяха позитивни. Изглежда, съдбата дълго му се е усмихвала. Предприятието му удивително бързо е набирало скорост, а Фабиан явно е бил страшно надарен, дори гениален бизнесмен. Сватбата му с Нели не бе подмината от светската хроника, във вестника дори имаше публикувана снимка на красивата двойка в празничното им облекло. Следваха фотографии на Нели и сина им. Нели очевидно бе неуморна в организирането на различни благотворителни и светски събития, а Нилс неотлъчно стоеше до нея. Обикновено с уплашено лице, стиснал здраво майка си за ръката.
Дори и след навлизането си в пубертета, когато повечето младежи започват да се отнасят леко резервирано към прояви на публични места в компанията на майките си, Нилс продължаваше предано да стои до Нели, вече държейки я под ръка, с гордо изражение на лицето, което Патрик разтълкува като израз на собственическото му чувство. Фабиан се появяваше все по-рядко на вестникарските страници, а името му се споменаваше само във връзка с някоя по-голяма сделка.
Един материал, който се отличаваше леко от останалите, привлече вниманието на Патрик. Във вестник „Алершпостен“ имаше дълга статия за Нели по повод решението й през средата на седемдесетте да осинови дете с „трагична история“. Статията съдържаше фотография на добре гримираната и наконтена Нели, прегърнала дванайсетгодишно момченце в собствената й елегантна всекидневна. То бе сърдито и начумерено. Изглеждаше така, сякаш всеки момент се готви да изблъска кокалестата й ръка. Нилс, който по това време бе млад мъж към средата на двайсетте, стоеше зад майка си, без да се усмихва. Строг и сериозен, облечен в тъмен костюм и със зализана назад коса, Нилс се вписваше идеално в изисканата атмосфера на стаята, докато по-малкото момче се открояваше като бяла врана.