Статията възхваляваше саможертвата и изключителния обществен принос на Нели Лоренц с решението й да приеме това дете. Намекваше се, че момчето е жертва на някаква огромна трагедия в детството си и че „семейството на Нели се опитва да му помогне да превъзмогне тази травма“. Тя не се съмняваше, че сигурността и любовта, които го очакват в дома им, ще го превърнат в пълноценен и съзидателен човек. Патрик усети, че се изпълва със съчувствие към момчето.
След около година снимките от лъскави светски събития и будещите завист статии за живота и дома на Лоренц са заменени с траурни заглавия. „Наследникът на състоянието на семейство Лоренц изчезва.“ Местните вестници въртят новината седмици наред, а изчезването на Нилс явно се оказва изключително важно събитие, защото дори вестник „Гьотеборгпостен“ публикува статия по този повод. Гръмките заглавия са придружени от безброй къде повече, къде по-малко достоверни спекулации за истинската съдба на младия Лоренц. Представени са всевъзможни алтернативи — като се започне от това, че е пропилял цялото състояние на баща си и сега живее в лукс на неизвестен остров, и се стигне дотам, че не е истински син на Фабиан Лоренц, който не възнамерява да остави завидното си богатство на едно копеле. Повечето от версиите бяха представени със заобикалки. Но всеки средно интелигентен читател можеше с лекота да прозре какво се опитват да му кажат журналистите между редовете.
Патрик се почеса по главата. Нямаше абсолютно никаква представа как би могъл да направи връзка между случай на изчезване от преди двайсет и пет години и убийството на млада жена в днешни дни, но усещаше, че тя съществува.
Разтърка уморено очи и продължи да прелиства останалата част от купчината — вече й се виждаше краят. След известно време вестниците бяха загубили интерес към изчезването на Нилс, най-вече поради липса на нова информация по случая, и го споменаваха все по-рядко. Дори самата Нели се появяваше на светските страници изключително спорадично и името й не присъстваше в нито една статия от деветдесетте. По повод смъртта на Фабиан през 1978 в „Бохусленинген“ бе публикуван огромен некролог с обичайните помпозни фрази, че си е отишъл стълб на обществото и така нататък. Това бе последната публикация по негов адрес.
Осиновеният им син Ян за сметка на това обаче става все по-често обект на журналистически интерес. След изчезването на Нилс той е единственият наследник на семейния бизнес и веднага след като навършва осемнайсет години, заема поста на изпълнителен директор. Разцветът на предприятието продължава по време и на неговото управление и сега идва ред на Ян и съпругата му да запълват светските хроники.
Патрик спря да чете. Един лист бе паднал на пода. Той се наведе да го вдигне и се зачете с интерес. Статията бе от преди повече от двайсет години и съдържаше голямо количество любопитна информация за живота, който Ян бе водил, преди да попадне в семейство Лоренц. Обезпокоителна информация, но определено интригуваща. Животът му със сигурност се беше променил коренно след осиновяването. Въпросът е дали самият Ян също бе претърпял подобна радикална промяна.
Патрик решително събра листовете на куп и ги подравни, като удари долния им край в масата. Чудеше се как да постъпи от тук нататък. За момента разполагаше единствено със собствената си интуиция и тази на Ерика. Облегна се назад на стола си, сложи крака на масата и сключи ръце на тила. Затвори очи и се опита да подреди мислите си, за да претегли отделните алтернативи. Затварянето на очите се оказа грешка. След вечерята в събота не можеше да спре да мисли за Ерика.
Наложи си да отвори очи и се втренчи в потискащата зелена бетонна стена. Полицейският участък бе строен в началото на седемдесетте и очевидно бе дело на архитект специалист по обществени постройки, който със сигурност имаше силни предпочитания към правоъгълни форми, бетон и мръснозелени цветове. Патрик се опита да освежи кабинета си поне малко с няколко саксии на прозореца и плакати в рамка по стените. На бюрото му дълго време бе стояла сватбена снимка на тях двамата с Карин и макар той да бе бърсал праха многократно оттогава, все още му се струваше, че вижда следата от нея. Постави моливника си на въпросното място и продължи да обмисля какво да прави с купчината статии пред него.
Всъщност можеше да постъпи само по два начина. Първият бе да тръгне по тази следа сам, което означаваше, че трябва да го стори през свободното си време. Мелберг старателно се грижеше да му осигури толкова много работа, че му се налагаше по цял ден да търчи насам-натам като попарен с вряла вода плъх. Всъщност нямаше време да преглежда статиите, но го стори в знак на протест. Щеше да си плати за тази простъпка, като остане на работа през по-голямата част от вечерта. Идеята да върши работата на Мелберг през и без това оскъдното си свободно време не му се стори особено примамлива, затова реши да изпробва втората алтернатива.