Претича през паркинга зад старата таксиметрова стоянка и мина напряко през задния вход на хранителния магазин на Ева. Скоро й се наложи да забави темпото. Отне й около десет минути да стигне до блока на Андерш.
Дойде точно навреме, за да види как двама едри полицаи го отвеждат, закопчан с белезници. Усети как в гърдите й назрява желание да закрещи, но успя да се възпре, щом видя съседите, които висяха на прозорците като любопитни лешояди. Нямаше да имат удоволствието да погледат още по-голямо шоу от видяното дотук. Само гордостта й бе останала. Вера ненавиждаше клюките, които вечно се лепяха по двамата с Андерш като дъвка. Хората шушукаха ли, шушукаха и сега нещата щяха да се влошат още повече. Знаеше какво говорят. „Бедната Вера. Първо мъжът й се удави, а сега и синът й се погубва с този алкохол. А тя самата е толкова порядъчен човек.“ Да, знаеше какво ще кажат, но знаеше още, че щеше да стори всичко по силите си, за да намали щетите от случилото се. Предадеше ли се сега, животът им щеше да се срине като кула от карти. Вера се обърна към най-близкия полицай — дребна руса жена, на която не й отиваше да носи такава строга униформа. Все още не можеше да свикне с новите порядки, съгласно които жените можеха да работят каквото си поискат.
— Аз съм майката на Андерш Нилсон. Какво се е случило? Защо го арестувате?
— За съжаление не мога да ви дам такава информация. Трябва да се обърнете към участъка в Танумсхеде. Ще го отведем в техния арест.
С всяка следваща дума сърцето й се свиваше все повече. Разбра, че този път не става въпрос за някаква пиянска история. Полицейските коли започнаха да потеглят една по една. Видя Андерш да седи на задната седалка в последната кола между двама полицаи. Той се обърна и не свали поглед от нея, докато не изчезна от полезрението й.
Патрик видя колата с Андерш Нилсон да се отправя към Танумсхеде. Смяташе, че преиграха малко с олелията около ареста му, но Мелберг искаше шоу и го получи. Повикаха дори подкрепление от Удевала. В резултат на това от шестимата присъстващи полицаи най-малко четирима напълно си изгубиха времето.
Една жена остана на паркинга и дълго гледа след отдалечаващите се полицейски коли.
— Майката на извършителя — осведоми го полицай Лена Валтин от Удевала, която щеше да помага на Патрик при обиска в апартамента на Андерш Нилсон.
— Стига, Лена, Много добре знаеш, че той не е „извършител“, преди да бъде изслушан и осъден. Дотогава е невинен като всички нас.
— Глупости. Мога да си заложа годишната заплата, че е той.
— Ако беше толкова сигурна, щеше да си готова да заложиш много повече от тази жалка сума.
— Ха, ха, много смешно. Да се шегуваш с полицай за заплатата му си е чиста подигравка.
Патрик не можеше да не се съгласи.
— Да, какво да се прави. Ще се качваме ли?
Видя, че майката на Андерш все още стои на паркинга и гледа след колите, макар те отдавна да бяха изчезнали от полезрението й. Страшно много я съжаляваше и дори за миг се замисли дали да не се приближи и да й каже някоя утешителна дума. Но Лена го хвана под ръка и му кимна в посока към входа. Патрик въздъхна и я последва — време бе да се захванат с обиска.
Натиснаха дръжката на вратата. Апартаментът на Андерш Нилсон не беше заключен. Влязоха в антрето. Патрик се огледа и въздъхна за втори път в рамките на няколко минути. Жилището на заподозрения бе в окаяно състояние. Едва ли щяха да открият някоя ценна улика в тази бъркотия. Прескочиха празните бутилки в антрето и се опитаха да огледат дневната и кухнята.
— По дяволите — Лена поклати глава отвратена.
Извадиха тънките ръкавици и си ги сложиха. Без думи се разбраха Патрик да поеме хола, а Лена — кухнята.
Холът на Андерш Нилсон смайваше с контрастите си. Беше мръсен, пълен с боклуци, почти напълно лишен от мебели и лични вещи, класически пример за дупка на алкохолик, каквато Патрик бе виждал неведнъж, откакто работеше в полицията. За първи път обаче му се случваше да влезе в стая на алкохолик, чиито стени са покрити с картини — от около метър над пода до тавана. Заслепи го истинска цветова експлозия и дори за миг му се прииска да закрие очи с ръка. Картините бяха абстрактни, нарисувани единствено в топли тонове, и буквално го оставиха без дъх. Въздействието им бе изключително силно, почти физическо, дотолкова, че едва се задържа на крака. Видя се принуден да отмести поглед от платната, които сякаш всеки миг щяха да връхлетят върху него.