Започна внимателно да разглежда вещите на Андерш. Нямаше кой знае какво за гледане. За миг се почувства невероятно благодарен за изпълнения си с привилегии живот. Изведнъж собствените му проблеми напълно избледняха. Остана поразен от силата на човешката воля за живот, от това как някой, потънал в мизерия, продължава да се бори ден след ден, година след година. Дали съществуването на Андерш Нилсон бе напълно безрадостно или не? Дали някога му се случваше да изпита емоциите, които придаваха смисъл на живота — радост, копнеж, щастие, екзалтираност, или ежедневието му представляваше единствено едно безкрайно пътуване из дебрите на алкохола?
Патрик прегледа всичко в хола. Опипа матрака, за да провери дали вътре няма нещо скрито. Издърпа чекмеджетата на единствения шкаф и ги огледа отвсякъде. Свали внимателно картините една по една, но и зад тях нямаше нищо. Нищо интересно. Отиде в кухнята, за да види дали Лена е извадила повече късмет.
— Каква свинщина. Как може някой да живее така?
Тя се разрови с отвращение в торба с боклук, която изсипа върху един вестник.
— Намери ли нещо интересно? — попита я Патрик.
— И да, и не. Открих няколко захвърлени сметки. Телефонни фактури и разпечатки на обажданията. Добре е да ги разгледаме по-внимателно. Останалото са само боклуци.
Тя свали гумените ръкавици, които силно изшляпаха.
— Какво ще кажеш? Ще приключваме ли за днес?
Патрик погледна часовника си. Бяха прекарали в апартамента два часа и навън се бе стъмнило.
— Да, не мисля, че ще отбележим някакъв напредък днес. Как ще се прибираш? Искаш ли да те откарам?
— С колата съм, така че няма нужда, но благодаря.
Напуснаха апартамента с облекчение, като старателно го заключиха.
Уличното осветление работеше, когато излязоха на паркинга. Докато обискираха апартамента, навън бе завалял сняг и на двамата им се наложи да изчистят предните си стъкла. На път към бензиностанцията една мисъл изкристализира в съзнанието на Патрик. Когато остана сам в тихата кола, призна пред себе си, че арестът на Андерш Нилсон някак го притеснява. Не беше сигурен, че Мелберг е задал правилните въпроси на свидетеля, въз основа на чиито показания Андерш бе отведен за разпит. Може би трябваше да провери сам. Намираше се насред кръстовището до бензиностанцията, когато взе решение. Рязко завъртя волана и пое в друга посока. Вместо да завие към Танумсхеде, продължи напред през Фелбака. Надяваше се Дагмар Петрен да си е вкъщи.
Тя си спомни ръцете на Патрик. Ръцете и китките, винаги това оглеждаше първо у един мъж. Смяташе, че те могат да излъчват невероятен сексапил. Не трябваше да са малки, нито огромни като чинии. Най-добрият вариант бе средно големи и здрави, без косми, силни и сръчни. Точно като тези на Патрик.
Ерика се изтръгна от бляновете си. Нямаше никакъв смисъл да си мисли за нещо, което все още бе в зародиш. Освен това не беше сигурно колко ще остане тук. Веднага щом продадяха къщата, нищо повече не я задържаше на това място, а и апартаментът в Стокхолм и приятелите й я очакваха. Времето във Фелбака бе просто междинен етап от живота й и от тази гледна точка бе пълна лудост да гради въздушни кули и да се надява на романтична връзка със стар приятел от детинство.
Ерика погледна навън. Сумракът започваше да се спуска над хоризонта, макар още да нямаше три. Въздъхна дълбоко. Беше се сгушила в голямата, торбеста плетена фланела, която баща й обикновено обличаше, когато се канеше да излезе в морето през някой студен ден. Стопли премръзналите си ръце, като ги дръпна дълбоко навътре в ръкавите, които след това сви на топка в скута си. В последно време често изпадаше в самосъжаление. Смъртта на Алекс, спорът за къщата, Лукас, бавната работа над книгата — всичко това много й тежеше. Трябваше да свърши и куп неща, свързани с кончината на родителите й, а още не я бе преодоляла в емоционално отношение. През последните дни нямаше сили да продължи с разчистването на вещите им. Навсякъде из къщата се въргаляха полупразни чували за смет и кашони. Дори вътре в душата й имаше полупразни пространства, изпълнени с разкъсани емоционални нишки и неразплетени кълба от чувства.
Цял следобед не можеше да спре да мисли за сцената между Дан и Пернила. Нищо не разбираше. С Пернила нямаха търкания от години. Отдавна се бяха разбрали. Поне така смяташе Ерика. Защо тогава Пернила реагира по този начин? Ерика се зачуди дали да не позвъни на Дан, но не посмя, защото се притесняваше, че може да вдигне Пернила. В момента нямаше сили за още един конфликт, затова реши временно да забрави за случилото се. Надяваше се, че Пернила просто е имала лош ден и че следващия път, когато се видят, всичко ще е постарому. Въпреки това не можеше да спре да мисли за случилото се. Реакцията на Пернила не беше просто проява на лошо настроение. Нещата явно бяха далеч по-сериозни. Но Ерика нямаше представа каква би могла да бъде истинската причина.