Тишината в килията му вдъхваше сигурност. В далечината се чуваха звуци, които свидетелстваха за човешко присъствие, ала то бе толкова далеч, че вероятно принадлежеше на друг свят. Андерш продължи да си фантазира, докато в коридора не проехтяха стъпки — някой вървеше към килията му. Ключалката й щракна, вратата се отвори и ниският дебел комисар застана на прага. Андерш свали уморено крака от койката и стъпи на пода. Бе време за разпит. Колкото по-бързо минеше, толкова по-добре.
Синините вече бяха достатъчно бледи, за да може да ги заличи с пудра. Ана наблюдаваше лицето си в огледалото. То бе измъчено и нещастно. Без грим сините контури по кожата й се забелязваха с лекота. Едното й око все още бе зачервено. Лишената й от жизненост и блясък руса коса определено се нуждаеше от тупиране. Така и не си запази час при фризьора, нямаше сили. Влагаше цялата си енергия в ежедневните грижи за децата и в усилията да стои на краката си. Как се стигна дотук?
Прибра косата си в стегната конска опашка и с мъка се облече, като избягваше движенията, от които я боляха ребрата. Някога Лукас гледаше да я удря само по онези места от тялото, които можеше да скрие с дрехи, но през последните шест месеца не проявяваше предпазливост и не пазеше лицето й.
Не ударите обаче бяха най-лошото, а страхът, очакването на поредния бой, на следващия юмрук. Най-жестокото бе, че той го знаеше и си играеше с нея. Вдигаше ръка уж за да й посегне, а накрая вместо да я удари, я милваше и й се усмихваше. Понякога я биеше без повод. Юмрукът му се стоварваше върху й като гръм от ясно небе. Не че по принцип му трябваше конкретна причина. Докато обсъждаха списъка с покупки или кое телевизионно предаване ще гледат вечерта, той внезапно замахваше и я удряше в корема, по главата, по гърба или където му паднеше. В следващия миг продължаваше да разговоря, сякаш нищо не се е случило, докато тя все още лежеше на пода и едва си поемаше дъх. Доставяше му удоволствие да усеща властта си над нея.
Дрехите му бяха разпръснати из цялата спалня. Събра ги с усилие и една по една ги окачи на закачалки или ги постави в коша за пране. След като подреди спалнята, отиде да нагледа децата. Ейдриън спеше спокойно по гръб, с биберон в уста и леко похъркваше. Ема си играеше тихо в леглото. Ана спря на прага и се вгледа в нея. Бе копие на Лукас. Същото самоуверено четвъртито лице и ледени сини очи. Същият инат.
Ема бе една от причините Ана все още да обича Лукас. Да загуби любовта си към него означаваше да се отрече от Ема. Той бе част от дъщеря им и следователно част от Ана. А и беше добър баща. Ейдриън не можеше да го осъзнае още заради невръстната си възраст, но Ема боготвореше Лукас и Ана чисто и просто не можеше да я лиши от баща. Как би могла да им отнеме една от фигурите, които им вдъхваха сигурност? Да разруши добре познатия им свят, всичко значимо в него? Не, трябваше да е силна и заради тях, само така щяха да се справят. Лукас бе различен в началото на брака им. Нещата отново можеха да се оправят. Ако се постараеше. Та нали той й казваше, че всъщност не иска да я удря, но го прави за нейно добро, за да се научи да се държи. Ако положеше още малко усилия, щеше да стане добра съпруга. Казваше й още, че не го разбира. Ако само успееше да открие нещата, които го правят щастлив, ако не го разочароваше с грешките си…
Ерика не я разбираше. Ерика, независима и самотна. Смела и преливаща от задушаваща загриженост. Ана усещаше презрението в гласа й и това я довеждаше до лудост. Какво знаеше сестра й за отговорността да имаш брак и семейство и да се бориш за тяхното бъдеще? Да носиш такъв товар на плещите си? Докато Ерика се грижеше единствено за себе си. Винаги бе толкова разсъдлива. Пресилената й майчинска загриженост задушаваше Ана. Зоркият, изпълнен с безпокойство поглед на сестра й я следваше навсякъде, дори когато искаше повече от всичко да остане сама. Какво значение имаше, че майка им не се интересува от тях? Та нали и баща им беше там. Един родител от двама, това все пак не е зле. Разликата между нея и Ерика беше, че тя се примиряваше, а по-голямата й сестра търсеше обяснение. Ерика размишляваше по тези въпроси и обвиняваше себе си. Затова полагаше толкова усилия. Докато Ана не полагаше никакви. Беше й по-лесно да не се замисля, да следва течението, да живее ден за ден. Затова се сърдеше на Ерика. Сестра й се притесняваше, интересуваше се от нея, обгръщаше я с грижи, а на Ана й ставаше все по-трудно да понася подобно отношение. Почувства невероятно облекчение, когато най-накрая заживя самостоятелно, а щом малко след това срещна Лукас, наистина повярва, че е открила единствения човек, способен да я обича заради истинската й същност и най-вече да уважава нуждата й от лично пространство и свобода.