— Фелбака винаги е била и ще си остане нашият дом. Това се отнася и за Алекс. Като за начало може да говориш със съпруга й Хенрик. Обсъдихме го с него и той се съгласи да помогне. Естествено, ще има и заплащане.
Явно решиха, че с това разговорът е приключил. Ерика дори не успя да каже „да“, преди външната врата да се затвори и тя да остане сама навън на стълбите с телефонния номер и адреса на Хенрик Вийкнер в ръка. В интерес на истината не й се искаше да приеме предложението им, но в съзнанието й на писателка назря една идея. Опита се да прогони мисълта и се почувства гузна дори от самия факт, че й е хрумнало подобно нещо, но идеята се оказа упорита и продължи да я тормози. Отдавна искаше да напише собствена книга и ето че най-накрая разполагаше с възможен сюжет. Разказ за пътя на едно човешко същество, поело към среща със съдбата си. За причините, подтикнали една млада, красива и привилегирована жена да избере смъртта. Е, естествено, нямаше да използва името на Алекс, но книгата щеше да се основава на онези факти от живота й, които успееше да събере. Досега Ерика бе написала четири книги, но всички те бяха биографии на известни писателки.
Все още не бе събрала кураж да сътвори собствени истории. Знаеше обаче, че вътре в нея дремят книги в очакване да бъдат написани. Може би това събитие щеше да й донесе лелеяното вдъхновение. Фактът, че лично познаваше Алекс, й даваше още по-голямо предимство.
Четката изписваше големи червени линии по платното. Не бе спрял да рисува от изгрев-слънце. Сега за първи път отстъпи назад, за да разгледа творението си. За окото на непрофесионалист картината представляваше неравномерно разхвърляни върху голямото петно червени, оранжеви и жълти багри. За него обаче тези цветове на страстта пресъздаваха мига на унижението, мига, в който се предаваш.
Винаги рисуваше с едни и същи цветове. Миналото му крещеше и му се подиграваше от платното, а той продължаваше да твори с още по-голямо настървение.
След около час реши, че е заслужил първата бира за сутринта. Взе тази, която стоеше най-близо, без да обърне внимание на факта, че през изминалата нощ на няколко пъти си бе изтръскал цигарата в нея. По устните му полепна пепел, но той продължи да пие жадно изветрялата напитка. Изпи я до последната капка и хвърли кутията на пода.
Беше само по слипове, с жълти лекета от бира или засъхнала урина. Трудно бе да се каже на какво точно се дължаха, най-вероятно и на двете. Мазната му коса стигаше до раменете. Гърдите му бяха бледи и хлътнали. Андерш Нилсон бе развалина, но картината на статива разкриваше талант, който ярко контрастираше с личния упадък на художника.
Мъжът се свлече на пода и се облегна на стената срещу картината. До него лежеше неотворена кутия бира. Дръпна капачката и се наслади на звука от изщракването й. Крещящите цветове се набиваха силно в съзнанието му и му напомняха, че през по-голямата част от живота си се бе опитвал да забрави. Защо й трябваше да развали всичко сега! Защо не можеше да го остави на мира? Тази егоистична дяволска курва, която мисли само за себе си. Студена и невинна като проклета принцеса. Той обаче знаеше какво се крие под повърхността. Те двамата бяха омесени от едно и също тесто. Годините на споделени мъчения ги бяха оформили като характери и сближили, а сега тя внезапно бе решила, че сама може да сложи край на всичко.
— По дяволите.
Изрева и хвърли все още пълната до половина кутия по платното. То не се скъса и това го подразни още повече. Кутията потъна в него за миг и после бавно се плъзна на пода. Течността се плисна по картината, червеното, оранжевото и жълтото се разтекоха и се смесиха в нови нюанси. Наблюдаваше ефекта им със задоволство.
Все още не бе изтрезнял от вчерашния двайсет и четири часов запой. Бирата бързо го хвана, въпреки дългогодишния алкохолен тренинг. Нилсон бавно се потопи в добре познатата му мъгла, като все още усещаше мириса на старо повръщано.
Тя имаше собствен ключ от апартамента. Влезе в антрето и внимателно изтри обувките си, макар да знаеше, че е напълно безсмислено. Навън бе по-чисто. Остави торбите с хранителни продукти на пода и внимателно закачи палтото си на една закачалка. Нямаше смисъл да вика. По това време обикновено вече бе в унес.
Кухнята се намираше вляво от коридора. Вътре цареше обичайният хаос. Купчини неизмити от дни чинии се издигаха не само на кухненския плот, но и по столовете, масата и пода. Фасове, бирени кутии и празни бутилки се въргаляха навсякъде.
Тя отвори хладилника, за да прибере храната, и видя, че е дошла съвсем навреме. Той зейна срещу нея — беше съвсем празен. Жената започна да вади продуктите и скоро го напълни отново. Остана в кухнята още малко, за да събере кураж.