— Извинявай, постъпих глупаво. Знаеш каква съм. Понякога говоря, без да мисля. Мога ли да те компенсирам по някакъв начин?
Засмука многозначително показалец и след това прокара ръка надолу по тялото си.
Ян усети с нежелание собствената си възбуда, но реши, че може да извлече поне някаква полза от присъствието й, и отново развърза вратовръзката си.
Мелберг се почеса замислено по дюкяна, без да забележи отвращението, което жестът му предизвика у присъстващите, които стояха срещу него. Днес бе решил да си облече костюм. Вярно че малко му стягаше, но реши, че някой в химическото чистене вероятно го е пуснал на по-висока температура. И без да се тегли на кантар, знаеше, че не е качил нито грам от младостта си насам. Затова смяташе покупката на нов костюм за чисто разхищение. Доброто качество е вечно. Той не е виновен, че идиотите в химическото чистене не си разбират от работата.
Мелберг се изкашля, за да привлече вниманието на присъстващите. Бърборенето и влаченето на столове по пода заглъхнаха и всички погледи се впериха в него. Той седеше зад бюрото си, а останалите бяха събрали столовете от участъка и ги бяха наредили в полукръг пред него. Мелберг изгледа подчинените си мълчаливо с тържествено изражение на лицето. Възнамеряваше да се наслади докрай на мига. Сбърчи чело, като забеляза, че Патрик изглежда ужасно уморен. Вярно че персоналът можеше да се разпорежда както реши със свободното си време, но сега бе едва средата на работната седмица и от тях се очаквате да не прекаляват с купоните и алкохола. Мелберг без проблем успя да прогони спомена за онези 375 милилитра твърд алкохол, който самият той бе погълнал миналата вечер. Реши да си поговори насаме с младия Патрик, за да се запознае с възгледите му по отношение на алкохолната политика на участъка.
— Както всички знаете, имаме още едно убийство. Вероятността да си имаме работа с двама извършители е изключително малка и затова можем да заключим, че Андерш Нилсон и Александра Вийкнер са жертви на един и същи човек.
Мелберг се наслади на собствения си глас, както и на вълнението и интереса, които се изписаха по лицата пред него. Това бе призванието му. Беше роден за подобна работа.
Мелберг продължи:
— Тялото на Андерш Нилсон беше открито тази сутрин от Бенгт Ларшон, един от приятелчетата му пияници. Очевидно е обесен, а съгласно първоначалната информация, която получихме от Гьотеборг, смъртта му вероятно е настъпила вчера. Ще работим върху тази хипотеза, докато не ни изпратят повече данни.
Думата хипотеза погъделичка приятно езика му. Присъстващите не бяха много, но на него му се струваше, че са двойно повече, и с удоволствие видя, че успява да ги заинтригува. Сега всички чакаха да чуят нарежданията му. Огледа ги доволно. Аника пишеше трескаво на преносимия си компютър, а очилата й се крепяха на върха на носа. Прилепналият жълт костюм от сако и пола подчертаваше изкусително привлекателните форми на тялото й. Той й намигна с едно око. Толкова стигаше. Не биваше да я плаши. До нея седеше Патрик, който едва си държеше очите отворени. Клепачите му бяха натежали, очите му — кървясали. Без съмнение трябваше да поговори с него при първа възможност. Все пак имаше право да изисква определен стил на поведение от подчинените си.
Освен Аника и Патрик в участъка в Танумсхеде имаше още трима служители. Йоста Флюгаре бе най-възрастният, предстоеше му пенсиониране след две години, така че той всячески се опитваше да се скатае от работа. След това щеше да посвети цялото си време на голямата си страст в живота — голфа. Започна да играе преди десет години, когато съпругата му почина от рак и уикендите му изведнъж се превърнаха в безкрайно мъчение. Спортът скоро му влезе под кожата и той взе да гледа на и бездруго безинтересната си работа като на досадна пречка, която го държи далеч от игрището.
Въпреки малката си заплата бе успял да задели достатъчно, за да си купи апартамент на испанската Ривиера. Съвсем скоро щеше да посвети летните месеци в Швеция на любимия си спорт, а през останалото време щеше да се разхожда по игрищата в Испания. Не можеше да отрече, че тези убийства за първи път от доста време насам успяха да го заинтригуват. Но не достатъчно, за да избере работата пред една обиколка на игрището, стига времето да го позволеше.
До него седеше най-младият служител на участъка. Мартин Мулин. Той събуждаше бащински чувства у всички и колегите му все гледаха да му помогнат, като се стараеха той да не забележи. Даваха му задачи, с които би се справило и хлапе, и се редуваха да преглеждат и оправят докладите, които пишеше, преди да ги оставят на бюрото на Мелберг.