Опита се да поспи няколко часа, след като Патрик си тръгна. Но не успя. В гърдите й бушуваше цял океан от емоции. Въртеше се неспокойно ту на една страна, ту на друга, а по устните й непрекъснато пропълзяваше усмивка. Бе живо престъпление да изпитва подобно щастие. Направо място не можеше да си намери, толкова добре се чувстваше. Легна настрани и пъхна длани под дясната си буза.
Всичко й се струваше по-светло днес. Убийството на Алекс, книгата, която издателите й очакваха с нетърпение, но която не я вдъхновяваше, скръбта от смъртта на родителите й, продажбата на бащиния дом — днес целият този товар бе някак далечен и по-лесно поносим. Не че проблемите изчезнаха, просто за първи път се почувства напълно убедена, че светът й няма да рухне в следващия миг и че ще се справи с всички неприятности, които се изпречат на пътя й.
Каква само промяна може да донесе само един ден, едни нищо и никакви си двайсет и четири часа! Вчера по това време се бе събудила с натежало сърце. Болна от самота. А сега можеше все още да усети физически ласките на Патрик по кожата си, сякаш той бе тук. Не, „физически“ не беше думата, която да опише дълбочината на емоциите й.
Цялото й същество усещаше как самотата отстъпва пред чувството, че са двама. Тишината в спалнята вече й носеше покой, а не отчаяние и страх. Вярно че той вече й липсваше, но знаеше, че където и да е, мисли за нея.
Ерика имаше чувството, че между стените на съзнанието й е заиграла невидима метла, която разчиства насъбралите се стари паяжини от ъглите и измита праха от сетивата й. Но това духовно пробуждане я накара да осъзнае, че не може да продължава да бяга от мислите, които я тормозеха през последните дни.
Откакто истината за бащата на детето на Алекс започна да боде очите й като с огнен пламък, тя се боеше от предстоящата конфронтация. В момента не изгаряше от желание да се среща с него, но съществото й се изпълни с нова сила, която я подтикваше най-накрая да спре да отлага и да разреши проблема. Знаеше какво трябва да направи.
Остана дълго под врялата струя на душа. Тази сутрин поставяше ново начало и искаше да поеме напред напълно пречистена. След като излезе от банята, погледна термометъра, облече се топло и се помоли да успее да подкара колата. Извади късмет. Двигателят запали от първия път.
По време на пътуването си се замисли как да поведе разговора в желаната от нея посока. Измисли няколко уводни реплики, но всяка следваща й се струваше по-безсмислена от предишната. Реши да импровизира. Нямаше кой знае колко доказателства, но шестото чувство й подсказваше, че е на прав път. За частица от секундата се зачуди дали да не позвъни на Патрик и да сподели с него подозренията си, но бързо прогони тази мисъл и реши първо да провери сама. Залогът бе твърде висок.
Крайната спирка на пътуването й бе съвсем наблизо, но й се стори, че шофира цяла вечност. Когато свърна на паркинга край спа хотела, Дан й махна весело от лодката си. Правилно се досети, че ще го намери тук. Ерика също му махна, но не се усмихна. Заключи колата и тръгна бавно към него, пъхнала ръце в джобовете на светлокафявото си вълнено палто. Денят бе мрачен и мъглив, но въздухът бе изпълнен със свежест и тя си пое няколко дълбоки глътки, за да разсее окончателно мъглата, сковала съзнанието й след вчерашния запой.
— Здравей, Ерика.
— Здравей.
Дан продължи да работи по лодката си, но, изглежда, се зарадва на неочакваната си компания. Ерика се огледа нервно наоколо за Пернила, защото още се страхуваше от погледа, който й хвърли съпругата на Дан последния път. Но в светлината на последните събития започна да я разбира по-добре.
За първи път забеляза колко красива е старата захабена лодка. Дан я бе наследил от баща си и се грижеше за нея с много любов. Риболовът беше в кръвта му. Най-голямата му мъка бе, че вече не може да изхранва семейството си с тази професия. Вярно че му харесваше да преподава в училището в Танумсхеде, но това не беше истинското му призвание в живота. Когато работеше на лодката, едва успяваше да свали усмивката от устните си. Тежкият труд не го плашеше, а топлите му дрехи го предпазваха от зимния студ. Дан нарами една тежка ролка въже и се обърна към Ерика.
— Какво, по дяволите, става тук? Нима си дошла без храна? Надявам се да не ти стане навик.
Един рус кичур стърчеше изпод плетената му шапка, самият той стоеше пред нея строен и силен като колона. Излъчваше радост и стабилност и сърцето й се сви при мисълта, че само след миг ще трябва да го натъжи. Но ако тя не го стореше, щеше да е някой друг. В краен случай полицията. Повтаряше си, че му прави услуга, но знаеше, че нещата не са просто черни и бели. Основната причина бе, че тя самата искаше да знае. Трябваше да знае.