Дан отиде към носа с въжето, хвърли го на палубата и се върна при Ерика, която стоеше подпряна на перилата на кърмата.
Гледаше зареяно към хоризонта.
— „За любовта си платих със жълтици, друга при мен не дойде.“
Дан се усмихна и продължи:
— „Възпей я ти с трепетни струни, възпей я красиво, дете.“
Ерика не се усмихна.
— Фрьодинг още ли е любимият ти поет?
— Винаги е бил и винаги ще бъде. Децата в училище твърдят, че вече им се повръща от него, но аз съм на мнение, че човек никога не може да се пресити на стиховете му.
— Да, все още пазя стихосбирката, която ми подари, докато ходехме.
Ерика говореше буквално на гърба му, защото той се обърна, за да премести няколко сандъка, подпрени на отсрещния край на лодката. Тя продължи неумолимо.
— На всички жени ли я подаряваш?
Той изведнъж се сепна и се обърна към Ерика с учудено изражение на лицето.
— Какво искаш да кажеш? Подарих я на теб и да, на Пернила, макар че не вярвам някога да си направи труда да я прочете.
Ерика забеляза безпокойството в очите му, но стисна още по-здраво перилата, за които се държеше с облечените си в ръкавици ръце, и го погледна решително право в очите.
— Ами Алекс? На нея не подари ли един екземпляр?
Лицето на Дан пребледня като заледеното, посипано със сняг море зад гърба му, но за миг по него се изписа и истинско облекчение.
— Какво имаш предвид? Алекс?
Все още не бе готов да се предаде.
— Последния път споделих с теб, че миналата седмица се отбих в дома на Алекс една вечер. Това, което скрих, е, че тогава дойде още някой. Някой, който веднага се качи в спалнята и прибра нещо оттам. В началото не можех да си спомня какво, но после проверих последния набран номер от телефона в къщата и така се свързах с мобилния ти. Тогава си спомних какво липсваше в стаята. Имам точно същата книга в библиотеката вкъщи.
Дан мълчеше, затова тя продължи.
— Не бе кой знае колко трудно да се досетя защо някой ще си прави труда да влиза с взлом в къщата на Алекс, за да открадне нещо толкова дребно като стихосбирка. Вътре имаше посвещение, нали? Посвещение, което веднага да разкрие самоличността на любовника й?
— „С цялата си любов ти поднасям в дар страстта си. Дан“.
Той издекламира думите с натежал от чувства глас. Сега бе негов ред да зарее поглед пред себе си. Строполи се на един сандък и смъкна шапката от главата си. Косата му щръкна на всички страни. Свали ръкавиците си и я приглади с ръце. След това погледна Ерика.
— Не можех да позволя на истината да излезе наяве. Връзката ни беше лудост. Могъща и убийствена лудост. Не можехме да й позволим да разбие живота ни. И двамата знаехме, че трябва да сложим край.
— Трябвало е да отидеш при нея в петъка, когато умря?
Лицето на Дан потръпна при спомена. След смъртта на Алекс се бе питал многократно какво щеше да се случи, ако беше отишъл на вечерята. Дали все още щеше да е жива?
— Да, трябваше да се срещнем в петък вечерта. Пернила възнамеряваше да отиде на гости на сестра си в Мункедал заедно с децата. Аз скалъпих извинението, че не се чувствам добре и предпочитам да остана вкъщи.
— Но Пернила не замина?
Последва дълго мълчание.
— Напротив. Тя замина, но аз останах вкъщи. Изключих мобилния си, а знаех, че никога няма да посмее да се обади на домашния. Останах вкъщи, защото съм страхливец. Нямах смелост да я погледна в очите и да й кажа, че всичко е свършило. Макар да знаех, че тя също разбира колко невъзможна е връзката ни, не посмях да направя първата стъпка. Помислих си, че ако започна бавно да се отдръпвам, тя ще се умори и ще се откаже. Каква проява на мъжество само.
Ерика знаеше, че предстои най-тежката част от разговора им, но се чувстваше длъжна да продължи. Най-добре да го чуеше от нея.
— Дан, тя не е разбирала, че връзката ви трябва да приключи. Смятала е, че имате бъдеще. Че ти ще напуснеш семейството си, тя ще напусне Хенрик и ще заживеете заедно щастливи.
Той се смаляваше все повече с всяка следваща дума, а още не бе чул най-страшното.
— Дан, тя е чакала дете. Твоето дете. Най-вероятно е възнамерявала да ти го съобщи през въпросната вечер. Приготвила е празнична вечеря и е изстудила шампанско.