Дан не смееше да я погледне. Опитваше се да впие очи в нещо, да ги извърне, но сълзите му ги напълниха и превърнаха всичко в мъгла. Разрида се сърцераздирателно и по бузите му се стекоха потоци от сълзи. Постепенно започна само да хлипа, като през цялото време бършеше носа си с ръкавиците. Накрая скри лице в ръце и се предаде.
Ерика клекна до него и го прегърна в опит да го успокои. Но Дан я изблъска и тя разбра, че трябва сам да се измъкне от този ад. Затова изчака със скръстени ръце сълзите му да понамалеят и отново да си поеме въздух.
— Откъде знаеш, че е била бременна?
Заекваше.
— Бях с Биргит и Хенрик в полицията, когато им го съобщиха.
— Знаят ли, че детето не е негово?
— Хенрик очевидно е наясно, но не и Биргит, тя мисли, че той е бащата.
Дан кимна. Изглежда, се утеши леко при мисълта, че родителите й не подозират нищо.
— Как се срещнахте?
Ерика искаше да отклони мислите му от нероденото му дете, да му помогне да намери покой, дори и само за миг.
Той се усмихна горчиво.
— Съвсем тривиално. Къде може да се срещнат хора на нашата възраст във Фелбака? В „Галерен“ естествено. Когато погледите ни се срещнаха през стаята, стомахът ми се сви. Никога дотогава жена не ме беше привличала с такава сила.
При тези думи Ерика усети как ревност прободе леко сърцето й. Дан продължи.
— Тогава не се случи нищо, но след няколко уикенда позвъни на мобилния ми телефон. Отидох у тях. След това колелото се завъртя. Открадвахме си по някой и друг миг заедно, когато Пернила я нямаше. С други думи, срещахме се главно през деня, не нощем.
— Не се ли притесняваше, че съседите ще те видят да влизаш у тях? Сам знаеш с каква скорост се разпространяват клюките тук.
— Разбира се, че мислех за това. Обикновено прескачах оградата от задната страна на къщата и влизах през мазето. Ако трябва да съм напълно искрен, именно това особено разпалваше страстта ни. Опасността и рискът.
— Не разбираше ли колко рискуваш?
Дан премяташе шапката в ръце и гледаше втренчено дъските на палубата, докато говореше.
— Естествено, че разбирах. От една страна. Но от друга, се чувствах недосегаем. Казвах си, че точно на мен нищо не може да ми се случи. Не е ли така винаги?
— Пернила знае ли?
— Не. Поне не ми го е показала. Предполагам, че подозира нещо. Сама видя как реагира, когато ни завари заедно. През последните месеци беше все такава, следеше ме, ревнуваше ме. Мисля, че усещаше.
— Разбираш, че трябва да й кажеш.
Дан поклати енергично глава, а очите му отново се напълниха със сълзи.
— Не, Ерика, не мога. Едва връзката ми с Алекс ме накара да разбера колко много значи Пернила за мен. Алекс бе плод на страстта ми, а Пернила и децата са животът ми. Не мога!
Ерика се наведе напред и сложи ръка върху неговата. Гласът й бе спокоен и ясен, по никакъв начин не разкриваше колко разстроена е всъщност.
— Дан, трябва. Това е информация, която полицията на всяка цена трябва да получи, и ти можеш сам да избереш как да го съобщиш на Пернила. Рано или късно истината ще излезе наяве и тогава няма да имаш възможност сам да решиш как да й го поднесеш. Изборът няма да е твой. А и сам ми каза, че тя вероятно знае или подозира. Дори може би този разговор ще ви донесе освобождение. Ще ви помогне да изчистите отношенията си.
Видя, че Дан попива думите й, усещаше, че трепери.
— Ами ако ме напусне? Ако вземе децата и ме напусне? Какво ще правя тогава, Ерика? Аз съм нищо без тях.
Един тънък, тънък гласец промърмори злобно в душата й, че е трябвало да помисли за това по-рано, но един далеч по-силен го заглуши, нашепвайки, че всякакви упреци са отдавна закъснели. Имаше далеч по-важни неща за вършене. Тя се наведе напред, прегърна го и го погали утешително по гърба. Плачът му първо се засили, но после постепенно утихна, а когато се отскубна от прегръдката й и избърса сълзите, Ерика разбра, че няма повече да отлага неизбежното.
Когато потегли с колата си от кея, хвърли поглед на огледалото за обратно виждане и видя Дан да стои неподвижно на любимата си лодка с вперен в хоризонта поглед. Дано да успее да открие точните думи. Щеше да му е доста трудно.
Имаше чувството, че в тази прозявка се е събрала умората на цялото му тяло. Никога преди не бе усещал такова изтощение, нито пък бе изпитвал подобно щастие.