Станах и я предизвиках:
— Няма да дойда. Вече съм си ушила маскарадния костюм.
Може би ми потрепна гласът, сигурно бях произнесла „маскараден костюм“ със страх, защото светкавично си спомних за светотатството, което бях извършила, маскирайки се като богинята, и ми хрумна, че именно зловредното й влияние ме бе подтикнало да прибегна към магията. Напразно се надявах Деметер да не забележи притеснението ми. Но тя беше магьосница, и то не коя да е. Деметер можеше да усети смущението ми и да разгадае безпокойствието ми.
Веднага го разбра. Потърси маскарадния ми костюм, откри го и след като го държеше в ръцете си, не се показа нито вбесена, нито ядосана. Думата, която можеше най-добре да опише примигването, гримасата на устата и това леко потрепване на ръцете й, беше „страх“. Деметер уплашена?
На моменти дъщерите смятаме, че майките ни са несломими, не се боят от нищо, не усещат страх от никого. Когато видях, че Деметер се страхува от богинята, се окуражих. Бе за миг, но достатъчно.
— Как стана, Селене?
— Кое?
— Откъде ти дойде наум да се облечеш като Баалат?
И тогава разкрих, че се боеше не от нея, защото се осмели да произнесе първото й име, а да не съм станала подвластна на влиянието й.
— Не вярвам в нея, затова го сторих.
Деметер се срина.
— Знаеш историята. Знаеш, че Баалат, великата Одиш от Билбос, е царувала над финикийците и е искала човешки жертвоприношения.
— Знам.
— И че всъщност тя е въплъщение на кръвожадния безмилостен бог Баал.
— Знам.
— Била е позната като Великата магьосница, тъй като красотата й можела да се сравни с тази на Венера или Афродита.
Знаех го, разбира се, че го знаех, от малка само за това бях слушала да се говори.
— Запозната съм с легендата. Знам, че е подлудявала мъжете и ги разделяла от съпругите им, че е предизвиквала глад и унищожение за растенията, че е всявала смърт, че е призовавала мъртвите, че е била бич за Омар. Онази, която е отнела живота на най-много девици Омар, задминавайки дори графиня Ержебет. Която е изпила кръвта на най-много бебета Омар, която е унищожила клановете на елена, жирафа и на скорпиона.
— Не е никаква легенда. Защо я предизвикваш, като я призоваваш.
— Защото не ме е страх. Не вярвам в Астарта.
Тогава Деметер си изпусна нервите и ми удари силна плесница.
— Как се осмеляваш да произнесеш едно от имената й.
Бузата ми се зачерви, но не заплаках. Усещах топлите сълзи да напират, парейки на очите ми, но не заплаках. Бях горда и не исках Деметер да ме види разплакана. Напротив, вдигнах надменно глава и я предизвиках отново:
— Няма да дойда с теб да чествам нощта на Имболк.
— Дай ми пръчицата си — изиска майка ми в отговор.
Когато й я подадох, сякаш се разделих с част от себе си. Онази част, която се предполагаше, че отхвърлям, единствената, която познавах до този момент. Да отнемеш пръчицата на една магьосница, означаваше голямо наказание. И опасност. Може би не знаеш, че без пръчица магьосниците Омар ставаме безпомощни, подвластни на всяко нападение на вещица Одиш. Затова Деметер ме обърка. Ако ми беше майка, как можеше да ме остави в ръцете на съдбата.
— Искаш Одиш да ме довършат ли?
Деметер ме смрази с отговора си:
— Одиш ли? Нали не вярваш, че съществуват? Нали твърдиш, че дамата от Билбос никога не е съществувала.
Беше изпитание, Деметер ме изпитваше. Съгласих се и предадох пръчицата си. Знаех, че ще затегне моя щит с още по-голяма сила, и на излизане ще отправи заклинание за моята защита. Но сбърках. Почувствах как топлината от предпазния щит, който стягаше корема ми и с който бях свикнала от малка, се разпръсква, докато изчезна.
— Какво правиш?
— Освобождавам те от веригите. Свободна си.
Изпаднах в паника. Свободата може да предизвика истинска паника, ако не си свикнала.
Завъртя собствената си пръчица и промълви няколко думи, беззвучни и безизразни, също като погледа й. Усетих огромна празнота, от която ми се зави свят. Деметер бе оттеглила защитата, която ме обгръщаше.
— Сега си свободна да произнасяш името на богинята, ако искаш.
Тръгна си и ме остави разголена и беззащитна.