Не можех да го понеса.
— Майка ти е вещица!
— Като теб.
Каква демагогия, Гунар сравняваше Омар и Одиш и ни слагаше под общ знаменател.
— А ти какъв си? Нима не си безсмъртен магьосник?
Гунар ме погледна със стоманените си очи, като защитник на истината.
— Виждала ли си ме някога да използвам магия?
Действително не бях, но това не означаваше нищо.
— Вие сте Одиш!
— И дъщеря ни също ще има кръвта на Одиш.
Завладя ме възмущение и му се хвърлих гневна, бясна, безсилна.
— Ти ме използва, възползва се от мен…
Но Гунар ме стисна силно за китките и разгорещено ми отвърна:
— Да не си го повторила повече! Чу ли? Никога повече. Ти си тази, която се намеси в съдбата ми!
Беше наранен и ми причиняваше болка. Сведох глава с престорено разкаяние, за да ме пусне. Но вече познавах играта му, да ме подмамва, любовта ми да расте, за да постигне целта си. Твърдоглавието щеше да е моят кинжал, гневът — моята пръчица, а хитростта — моят предпазен щит.
Симулирах покаяние и се престорих, че плача, така дадох възможност на Гунар да изиграе своята роля.
— Защо не ми го каза? Защо? — изхлипах, прегърнала своя враг.
Гунар ме помилва по косата и ме утеши, както го бе правил и преди. Изглеждаше нежен, любвеобилен и даже гласът му потрепваше, докато изричаше лъжите си:
— Не можех да ти кажа нищо, Селене, не знаех, че ще се намесиш. Мислех, че нямаш нищо общо с пророчеството, че си случайност. Но се оказа нещо много повече от това.
— Тогава ме обичаш? — попитах с топъл глас на тийнейджърка в опит да прибавя трепет на невинния и прелестен въпрос.
Гунар ме взе за пълна глупачка.
— Обичам те безумно.
И ме целуна продължително, с такава лъжлива страст, че единственият начин да го спра беше да симулирам едно хлипане от радост. А когато посегнах към бузата си да изтрия несъществуваща сълза, си дадох сметка, че пръстенът с изумруда не беше на него. Гунар ми го беше взел. Беше го унищожил или просто го бе скрил?
Имах три месеца, преди Диана да се роди, за да правя проучвания. Дотогава гневът щеше да ми помогне да оцелея и благодарение на своята вълча хитрост щях да съжителствам с моя тъмничар в привидна хармония на болезнена любов. Щях да го накарам да повярва, че го обичам и му имам доверие. Щях да го накарам да ми се довери дотолкова, че когато си дадеше сметка за грешката, щеше да е твърде късно.
Трябва да си призная, че понякога, когато ме целуваше, все още успяваше да ме накара да ми омекнат коленете.
Глава четиринадесета
Бягството
По времето, докато чаках да се роди Диана, се развличах с рисуване. Научих се да грабвам молива и да мечтая с него в ръка. Графитът в началото бе непокорен, но постепенно се нагаждаше на желанията ми и задоволяваше жаждата ми за свобода. Да изобразявам преживяното, невъзможни фантастични светове, компенсираше дългата ми изолация, принудителното и вечно надзиравано единение, на което ме подлагаше Гунар и страхът какво ще се случи с дъщеричката ми.
Имах нужда да избягам от тези четири стени и изпод ръката ми се раждаха разтърсващи пейзажи, населени с вулкани, елфи и ледници. Почервенели от кръв китоловни кораби, потопени от силния удар с опашка на разгневен минке. Шейни, водени от бели мечки, в полет към тънкия лунен сърп. Цвилещи кобили под бледото слънце в полунощ с развени от вятъра гриви.
Постепенно започнах да сменям отделните образи в свързани изображения, които прераснаха в ситуации. Измислих си една рисувана история за гимназистка с магически способности, наречена Луна, която се бе привързала много към красив елен с особен белег на копитото и го следваше неотлъчно навсякъде. Луна беше момиче, което ядеше бонбони и спеше, прегърнало плюшеното си мече. Заедно с нея избродих нови светове и изживявах друг живот, докато накрая приключенията на Луна не се превърнаха в комикс.
Първото си произведение го посветих в памет на Мерицел и го прибрах в сака си. Ако някога се завърна в цивилизацията, това щеше да ми е професията. Бях готова да се опитам да си припечелвам хляба с писане и рисуване на комикси, да създавам герои като Луна, почерпени от собствения ми живот, които да ми помагат да избягам от проблемите си.
Гунар се правеше на добър с мен и това ме дразнеше много. Когато коремът ми беше толкова издут, че не можех да си стигна краката, той грижливо коленичеше и сам ми обучаваше чорапите и връзваше ботушите ми. Трябваше да му благодаря за жеста с усмивка и „благодаря“ също както в случаите, когато ми сипваше супа и ми се караше, ако не я изям всичката, или когато преслушваше внимателно сърцебиенето на Диана. Гунар се опитваше да създаде впечатлението, че все още сме сполучлива двойка, и не знаеше, че го мразя до дъното на душата си.