Боях се, но и копнеех за момента на раждането на момиченцето. Диана щеше да отбележи велик момент.
Никога не бях вярвала, че една бременност може да продължи толкова дълго. Никога не бях броила толкова старателно часовете, минутите и секундите, докато ми дойде терминът. Бях укрепвала мускулите си с упражненията, които Деметер показваше на пациентките си. Бях репетирала стотици пъти издишването и знаех как да дишам по време на контракциите. Изобщо физически се чувствах добре, но бих излъгала, ако кажех, че съм спокойна. Колкото повече приближаваше моментът, все по-често си мислех за Деметер. Щеше ми се да е наблизо, да усещам уверената й ръка да опипва положението на момиченцето ми, да чуя оценката й след измерването на таза, съветите й за препоръчителна диета.
Най-после коремът ми се смъкна и ритниците станаха по-болезнени и по-настойчиви. Това показваше, че бебето е заседнало и е готово да поеме пътя във всеки момент. Не исках през главата ми да минават лоши помисли и се опитах да отпусна съзнанието и тялото си, за да се изправя пред предизвикателството на великия миг във възможно най-добрата си форма.
Беше в края на март и извън хижата започваше да става очевидно, че под леда светът се възражда. Тишината и тъмнината бавно и постепенно бяха изместени от далечния и тъп звук от пропукването на ледовете; от слънчевата светлина, която вяло затопляше неплодородните равнини, и от първия полет на птиците на хоризонта. И един ден, докато наблюдавах през вратата движението на ято арктически чайки, ме изненада силуетът на моята отслабнала мечка, която се появи на хоризонта. Би могло да се каже, че внимателно наблюдаваше какво става в хижата. Закрилящото й присъствие и признаците на напъпващ живот ме изпълниха с надежда. Но надеждата бе срината набързо, защото точно преди термина се случи нещо ужасно.
Обикновено кучетата бяха спокойни, освен когато дойдеше време за ядене, тогава дивашки се караха за порцията си. Една нощ вдигнаха врява повече от обичайното и ни събудиха.
Можех да различа лая на Леа от останалите. Маркираше си собствена територия и държеше другите кучета да са на разстояние. Но Гунар не ги разбра. Той сграбчи пушката, сложи си ботушите и си облече палтото.
— Къде отиваш?
— Да очистя мечката.
Пребледнях. През това време изобщо не беше споменавал за мечката и аз си мислех, че я е забравил.
— Какво те кара да мислиш, че е мечката?
— Излязла е на лов за храна. Кърми и е гладна, по-лесно й е да улови моите кучета, отколкото тюлените по техните дупки.
О, не! Ако Гунар убиеше мечката, аз никога нямаше да мога да се върна в клана и да бъдем в безопасност с Диана.
— Но — възразих аз — виждал ли си я?
Отговорът на Гунар ми смрази сърцето:
— Видях я преди седмица. Обикаляше около онази планина и не трябва да е далече. Ще взема с мен Глок да надуши следите й.
Глок беше най-дивото хъски и с най-добро обоняние от целия впряг. Уплаших се.
— Може да те нарани. Опасна е, има малко.
— Не се тревожи, имам пушка и съм убивал и по-големи мечки.
— Ами ако получа разкритие? Всеки момент може да родя.
Гунар спря за момент. Колебаеше се, преценяваше възможностите и намери решение:
— Ако имаш болки, пусни кучката Люси, че е разгонена. Глок ще я надуши и ще ме предупреди.
Де да имах поне пръстена… Отчаяно се нуждаех от моя пръстен. Цели седмици внимателно претърсвах дрехите на Гунар, при лекарствата, в раклата, по всички възможни места, където можеше да го е скрил, но не го намерих. Без изумруда не можех да поискам помощ от Арук.
Щом Гунар изчезна с Глок, лаят на кучетата, вместо да спре, се усили. Отново излязох с фенера и картината, която се разкри пред очите ми, бе зловеща и ужасяваща. Леа се бореше отчаяно да защити току-що родените кутрета от Нарвик, който, подпомаган от двама млади мъжкари, й ги отнемаше, за да ги разкъса. Бяха й останали само две малки, едното от тях тежко ранено. Тръгнах решително към нея, за да пропъдя ловджийските кучета и да сложа край на канибалската им гощавка. Как можеха да унищожават собствения си вид? Как можеха да изядат тези безпомощни кученца? Според Гунар, Нарвик беше баща им. Ами инстинктът? Трябваше да ги заплаша с тояга. След като цапардосах Нарвик, който беше тартор на групичката, спасих кутретата и освободих Леа от каиша, като го прерязах с един точен удар на моя извит нож. Беше ножът улу, дар от сляпата тюленка, единственото нещо, което намерих в хижата.