Бях напрегната и изнервена. След дългото чакане, след прекомерния контрол и чувството, че съм винаги под наблюдение, след потискащото затворничество съзирах свободата далеч от Гунар и неговата обсада.
Излязох добре облечена навън и пуснах Нарвик — убиеца. Не го исках на моята шейна, не исках да го водя със себе си, затова го напъдих да се маха. След това с голямо търпение и давайки да се разбере съвсем ясно, че тук аз командвам и аз съм властта, се заех с подготовката на шейната и впряга на кучетата. Не беше лесно. Опитваха се да ме захапят, но размахах камшика и заповеднически им залаях, което ги изненада толкова, че накрая ми се подчиниха. Заредих шейна с припаси, дрехи и лекарства. Запазих мястото на водача за Леа.
Накрая се затворих в хижата с кученцето и търпеливо зачаках завръщането на Леа. Бях сигурна, че ще се върне. Знаех го.
И чаках час, два, три. Бях задрямала, когато неочаквано ме стресна лаят на кучетата. Някой се приближаваше. Заслушах се внимателно. Не разпознавах Леа, нито чувах ръмженето на мечката. Разтревожих се. Получих остра контракция, беше като предчувствие, че нещата вероятно ще се влошават, и докато се мъчех да овладея болката и отмерено контролирах дишането си, сложила ръце на огромния си корем, вратата се отвори рязко.
Беше Гунар.
Изражението на лицето му беше помръкнало. В ръката си държеше още димяща пушка. Изпотих се от страх. Ако е убил мечката? Гунар направи крачка към мен, насочил показалец.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Не отговорих, защото бях слисана, като гледах обвинителния му пръст. Беше украсен с изумрудения пръстен. Той го носеше, но за разлика от мен нямаше никакъв дух, който да му служи. Това означаваше, че силите му са ограничени, че способността да призове Арук не беше същата като моята или тази на собствената му майка.
Въпреки отчайващото ми положение събрах кураж и опитах да се измъкна.
— Щях да те търся, Гунар. Ще раждам, имам нужда от помощ!
Обърках го.
— А кучката Люси? Защо не я пусна?
— Пуснах Нарвик. Люси не искаше да мръдне от лагера, беше уплашена от станалото…
— Какво се е случи?
— Нарвик изяде малките на Леа. Това е единственото оцеляло кутре.
И Гунар погледна мъничето, което даваше признаци на тревога. Бяха минали повече от три часа, откакто майка му беше изчезнала, и се нуждаеше от дажбата си мляко.
— Ами Леа?
— Беше тежко ранена и побягна.
Гунар не се хвана на въдицата.
— И остави тук кутрето си?
Беше твърде късно да се поправя. Можех да кажа, че е умряла, но потвърдих и Гунар не ми повярва. Глупачка! Знаех много добре, както и Гунар, че Леа не би изоставила живото си кутре.
— Лъжеш ме! Накъде беше тръгнала? — И ме хвана за китката.
Преглътнах мъчително. Гунар беше здрав, силен, с железни мускули, ако пожелаеше, можеше да ми извие ръцете и с едно простичко движение да ми строши костите.
— Да те търся — повторих аз, не особено убедително.
— Лъжа! — изръмжа гневно Гунар.
— Причиняваш ми болка — прошепнах.
— Ти също ми причиняваш болка, Селене, голяма болка.
Тонът на гласа му, драматизмът и решителният му строг вид ме уплашиха повече от силата му.
— Моля те, пусни ме — примолих се аз.
И страхът започна да ме завладява. Плъзна по цялото ми тяло. Плашеше ме липсата на състрадание у Гунар, неговата злина, съмнителните му машинации и жаждата му за кръв, която отгатвах у него и която ми напомняше за окървавената муцуна на Нарвик.
Гунар помести главата си с мъка.
— Не мога да те пусна, Селене, вече не мога, няма да те пусна. Ако избягаш, ще провалиш всичко.
— Твоя пленничка съм — избухнах и както винаги веднага съжалих, че го бях казала.
Той побесня.
— Глупачка! Не си ми пленничка. Докато си с мен, ще си защитена. Аз съм ти единственият коз, Селене. Не си ли даваш сметка?
Исках да заплача, но страхът пречеше на сълзите ми да се излеят. Бях парализирана.
— Пусни ме да си вървя.
Гунар ми изви още малко китката.
— Държах се добре с теб, Селене, грижих се за теб, пазих те. Така ли ми се отплащаш? Неблагодарна си.
Имаше нещо странно в гласа му, някакво съжаление, някакво страдание, което не можех, а и не исках да приема.
— Обичам те, Селене, повече, отколкото можеш да си представиш.