Опитах се да не предизвиквам насилието му, опитах се да го успокоя:
— Аз също те обичам, Гунар, обичам те.
Но той не ми пусна китката.
— Не е вярно, лъжеш ме, не знаеш какво е да обичаш. Нямаш си и най-малка представа. Егоистка си, импулсивна и капризна. Само за себе си мислиш.
— Съжалявам.
— Аз също, защото може би вече нямам време да ти го докажа.
Страхът изригна в мен, скова краката ми и изостри зрението ми. Забих поглед в пръстена. Ако можех да го стигна. Всичко беше толкова просто и същевременно сложно… Пръстенът беше там, пред очите ми, Леа търсеше мечката, а Гунар стоеше заплашително пред мен. Трябваше да взема пръстена. Протегнах ръка да хвана неговата, която държеше китката ми. Докоснах пръстена, потърках го силно и решително, а Гунар ме пусна… защото точно в този момент вратата се отвори с трясък.
Огромната мечка се повдигна на задните си крака, показвайки всичката си мощ, и без да издаде звук, се нахвърли върху изненадания Гунар.
Реагирах, преди да го е довършила. Помолих я да спре, преди да му счупи гръбнака. Гунар беше в безсъзнание, тежко ранен от лапите й, със счупени ръце и няколко ребра. Но не можех да го лекувам, не ми стана жал, не можех да сторя повече от това, което бях сторила — да спася живота му.
Свалих пръстена от пръста му и го надянах на своя, вързах Леа за шейната, пових кутрето с одеяло и ударих с камшик впряга да поеме след мечката, която поведе странната експедиция. Преданият инуит Арук пътуваше до мен.
— Ще ме защитаваш ли, Арук?
Духът беше объркан.
— Възхищавам ти се, много си смела.
— Смелостта няма да ми помогне, ако Ледената кралица ме спипа. Нямам нито пръчица, нито кинжал, а раждането ще отслаби силите ми.
Арук се усмихна.
— Имаш мен.
— Какво можеш да направиш?
Арук погледна назад и провери следите, които оставяше шейната след себе си.
— Трябва ти невидимост, за да родиш и защитиш дъщеря си. Ще се погрижа за вашата невидимост.
След нас гъста мъгла покри снега и стопи следите ни. Шейната, кучетата и аз навлязохме в магическа територия и пътувахме дни и нощи след неуморимата мечка. Спирахме се да похапнем и да съберем сили, а аз даже забравих за моята бременност.
Диана се погрижи да ми я напомни.
Селене спря и притисна ръка към гърдите си, без да откъсва очи от Анаид. Докато трая разказът й, тревогата й постепенно се бе засилвала и бе свивала сърцето й. Току-що я бе пронизало остро предчувствие за наближаваща опасност. Бяха обградени.
— Трябва да направим нещо. Усещаш го, нали?
Анаид почти не можеше да говори. Също като майка си тя усещаше подозрителна заплаха.
Селене внимателно отвори чантата си и подаде малка кутийка на Анаид.
— Надявах се да ти я подаря в края на тази история, но ще е по-добре да го сложиш сега.
Учудена, Анаид извади пръстена с изумруд.
— Това е магическият пръстен! — възкликна тя.
Селене погледна към вратата. Въздъхна и се довери на интуицията си.
— Трябва да поискаш помощ от духовете. Единствено те могат да ни помогнат.
— Защо аз?
— Твой е. Това е твоят пръстен. Ти си единствената, която може да го използва.
— А ти не можеш ли?
— Вече не. Веднага ще разбереш.
— Какво искаш да направя?
— Когато си сложиш пръстена, ще се появи дух закрилник, готов да ти служи. Може би ще помисли, че си Одиш. Не го разубеждавай. Покажи се горда и надменна и му заповядай да ни защити.
— Да ни защити от кого?
— Хайде, сложи го.
Анаид не зададе повече въпроси и се подчини на майка си. Действително, като го сложи, пред нея се яви горделив алморавидски воин с благороднически берберски черти. Селене не можеше да го види, а Анаид се обърна към него:
— Добре дошъл. Бързо се отзова на моето повикване.
Изглеждаше изненадан и не можеше да се ориентира къде е.
— Моите уважения, госпожо. В кой век сме?
— Двайсет и първи.
— Бях призован след едно хилядолетие на бездействие като воин?
— Имам нужда от теб.
— На вашите услуги, госпожо. Горя от желание да завладея някое емирство, разположено по тези плодородни земи на Източното Средиземноморие.
Анаид се уплаши от жаждата му за завоевания и както я бе посъветвала Селене, реши да го впечатли.