Диана беше жива и заплака с мощен глас. Доближих я до себе си. Тя поклащаше глава отново и отново към гърдите ми, с полуотворена уста, докато накрая не докопа зърното и засука лакомо. Аз сама прерязах пъпната връв с улуто и я навих на пъпа й. После изхвърлих плацентата и потънах в дълбок сън, който никой и нищо не прекъсна.
Пещерата беше топла, но имах нужда от храна и вода. Излязох след един ден, пълзейки и влачейки с мен дъщеричката си, а когато подадох глава от бърлогата, станах свидетел на приказна гледка. Ярка комета с най-дългата и стройна опашка, която бях виждала, набразди небето и приветства появата на Диана на бял свят.
Диана като че се усмихна и сякаш благодареше на звездата за дара й, макар че беше твърде възможно само така да ми се е сторило. Бебе на един ден не може да се усмихва, а и очичките й бяха още слепи. Съвпадение ли беше това? Случайност? Или ставаше дума за кометата, спомената в пророчеството? Не бях мислила за това. Не се замислях и за това коя е и каква ще стане Диана, нито пък виждах в нея нещо различно от другите. Успокояваше ме да знам, че е здраво и красиво бебе, нищо повече.
Качих се на шейната много отпаднала, седнах на капрата, хапнах сушена риба и разтопих сняг, но не беше достатъчно. Отново бях вдигнала температура и едва достигнах аптечката. Не можех да се разболея точно сега, в този момент. Не можех. Диана имаше нужда от мен. Взех антибиотик и се проснах на шейната, безсилна да я управлявам. Леа ме близна по ръката и ми припомни, че трябва да я вържа за впряга. Направих го със сетни сили. А когато шейната потегли, изгубих съзнание.
Дойдох на себе си часове по-късно. Арук беше до мен, но изглеждаше така, сякаш се стапяше, като че бе на път да се изпари. Даже гласът му отслабваше:
— Селене, Селене, чуй ме, трябва да направиш едно усилие.
Аз не можех. Бях на границата на издръжливостта си.
— Селене, вземи кожите и момиченцето и влез в пещерата. Мечката ще се грижи за теб.
— Ами кучетата? — прошепнах.
— Пусни ги — посъветва ме Арук.
Мисля, че така и направих. С моята малка, вързана на гърдите ми, и с оскъдните вещи, които успях да взема със себе си, влязох в пещерата, този път по-голяма и по-удобна, бърлогата на мечката. Там мечето ни прие много радушно. Потърка се в мен с топлото си кожухче и близна ръката ми. Топлотата и любовта му ме успокоиха, но не ми помагаха да сваля температурата.
Преди да загубя съзнание, помислих, че нито аз, нито малката Диана ще оцелеем от това последно изпитание.
Дни по-късно главата ме болеше и устата ми бе суха. Бях гладна, много гладна и чувствах тялото си изтръпнало, но вече нямах температура.
Къде се намирах? Мястото изглеждаше сигурно и топло. Почувствах странен гъдел по лицето си. Сетих се за Диана. Дъщеря ми! Къде е детето ми?
Потърсих опипом и усетих до себе си топла жива плът, свита на клъбце, но като отворих очи, се уплаших. Надвесена над нас — над бебето и над мен, но без да ни докосва, с неестествена за размерите й нежност огромната мечка Камила подаваше гърдата си към устата на малката Диана. Не можех да повярвам на очите си, моето момиченце се хранеше с кърмата на огромната мечка. По време на заболяването ми Диана бе оцеляла благодарение на кърмата на Камила. Смеех се от радост, докато развълнувана наблюдавах сцената и изчаквах моето момиченце да задоволи апетита си. Спомних си за легендата, която преди ми се бе сторила невероятна, за бебето, спасено от мечка. Спомних си думите на сляпата гадателка: „О, Селене, позволи на великата царица на снега да я кърми и да й даде силата на Арктика!“
А от дълбините на паметта ми изплуваха първите два куплета от старите стихове на пророчеството на Ом за избраницата:
Побиха ме тръпки, като разпознах в собствените си патила предзнаменованията на пророчеството.