Диана бе видяла светлината в ледения ад, беше захранена с кърмата на мечката и оцеляваше под топлината на тюленовата кожа.
Като малка го повтарях толкова пъти, докато не го научих наизуст, без да знам, че аз самата ще играя главната роля.
Знаците на съдбата бяха неясни, но никога абсурдни.
Бях гладна и потърсих нещо за хапване. Като Божи дар намерих до себе си топъл тюленски дроб и странното е, че този път не се погнусих. Стори ми се вкусно и съживяващо. Имах нужда от храна, изпитвах глад за желязо и протеини. Трябваше да си възвърна силите и да се храня, за да имам кърма. Ядох суров дроб, ядох суров тюлен, ядох карантии на кит и месо от нарвал.
По време на престоя си в пещерата на мечката, обгърната в топлата й кожа и хранена с нейния улов, загубих представа за дните и нощите, но на всеки два-три часа малката ми ревла Диана ми напомняше за себе си и че се нуждае от мен, за да порасне. Мечето ни ближеше често и в Диана виждаше другарче за игра, все още твърде миниатюрно, твърде крехко. Камила ръмжеше доволно, като гледаше как се възстановяваме. Редовно зареждаше пещерата с провизии и ни сгряваше с огромното си топло тяло. И аз живеех загрижена за малкия живот, който туптеше на гърдите ми. Но щом й падна пъпната връв, когато ръчичките й понапълняха и Диана ме дари с първата си усмивка, вече сигурна, че тя ще оцелее, отново ме завладяха старите притеснения.
Какво ли бе станало с Гунар? А с вярната Леа и кутрето? Ами Арук? Откакто се събудих в пещерата на мечката, въпреки че призовавах инуитския дух, като търках пръстена, той не се бе явил повече пред мен. Бях ли загубила уменията си?
Колкото и да се опитвах, не успявах да се разбера с Камила и нейното малко. Нито разбирах ръмженето й. За разлика отпреди, спомнях си колко непринудено общувах с нея тогава. Какво ми се е случило? Да не би с раждането на дъщеря си да бях изгубила уменията си?
За щастие, не всички. Един ден чух ясно призива на Деметер. Струваше ми се, че ще се пръсна от щастие. Скрита в бърлога под леда накрай света, Деметер успя да ме открие. Беше нейният призив.
Разбрах, че с края на бременността бе дошъл също и краят на изолацията. Сега бях в състояние да й отговоря. Каква глупачка! От раждането не бях помислила за телепатична помощ, а съм можела да го направя.
Затова съсредоточих всичката си енергия към майка си и влязох в контакт с нея. Усетих отзивчивостта и топлотата й. Събрах сили и й отправих съобщение. Исках да я информирам за раждането на внучката й и я помолих за помощ.
Бях обнадеждена. Вече не се чувствах сама. Отново бях част от общността. Веднъж приключила бременността, идваше и краят на моята изолация без връзка.
Деметер отново отправяше настоятелно призив, като ми изпращаше многократно едно съобщение. Означаваше движение. Разтревожих се. Деметер ме предупреждаваше от хиляди километри, че пак трябва да тръгна на път. Това значеше, че има основателна причина да напусна скривалището. И аз се подчиних.
Също както Ом бе постъпила с дъщеря си Ома в далечното минало, така и аз след дълго отсъствие излязох на бял свят от дълбините на земята.
А през това време земята се бе променила.
Ледовете се стапяха по бреговете на морето, а изпълнените с живот стъбълца неудържимо никнеха, пускаха дълбоко корени в пръстта и се разлистваха в свежозелено, напъпваха в бледи цветове, които пролетното слънце сгряваше и изпълваше със сокове. Поех дълбоко дъх и гърдите ми се изпълниха с чистия въздух и с усещането за щастие. Слънчевата светлина бе обнадеждаваща, а дългата нощ и безкрайната полярна зима оставаха зад гърба ми. Щом бях преживяла тези невероятни мъки, то бях подготвена за всякакви превратности на съдбата. Или поне така си мислех, макар че нямах и най-бегла представа какво ме очаква.
Бяха минали два дълги месеца от раждането на Диана.
През това време кучетата, които пуснах на свобода, бяха изчезнали в търсене на храна и си бяха отишли безвъзвратно от бърлогата на мечката. Всички, освен вярната Леа. Чакаше ме с пълничкото си и игриво кутре Виктор, което се сприятели с мечето Хелга, бях го кръстила така в чест на викингската писателка.
Леа ме посрещна с радостен лай — който впрочем вече не можех да разбера — и ме придружи до изоставената шейна. Беше невъзможно да се тегли само от нея; дори и да пътувах с много лек багаж, щеше да ми е необходим впряг от поне четири кучета. Къде да намеря още три? А да вървя по леда с Диана на ръце и багажа на гръб, беше немислимо.