Спомних си думите на пророчеството: „С вой в гърлото и смърт в очите“ Винаги бяхме тълкували, че избраницата ще принадлежи към клана на вълчицата и ще вие, за да общува с тотема на клана — вълка, но никой никога не бе допускал, че тя ще има умението да общува и да се разбира с всички животни.
Внезапно ми стана ясно. Докато носех нейната кръв, и аз самата притежавах способността на Диана. Лаех като куче, ръмжах като мечка и даже чувах ултразвука на китовете. Затова, когато се роди дъщеря ми, бях загубила това умение и прекъснах връзката си с духовете. Разбира се! Сега го проумявах!
Вече не виждах Арук, защото вероятно сега това го можеше само малката Диана. Преди аз го виждах, защото носех в тялото си Диана. Силата да общува с животните и мъртвите бе притежание единствено на избраницата. И за да проверя това подозрение, сложих пръстена с изумруд на ръчичката на момиченцето ми и потърках камъка.
Диана обърна глава вдясно от мен, където нямаше нищо, и се усмихна. Виждаше Арук. Тя можеше да призове Арук, който я защитаваше, макар и да не можех да говоря с него.
Тази увереност ме успокои. Прибрах пръстена и гушнах момиченцето си. Толкова малка, а същевременно така могъща. Пожелах от все сърце детството й да не е като на възрастен. Пожелах да се наслаждава на живота във всеки момент и да се научи да се смее, да тича, да плува, да играе и да израсне, закриляна от семейство и дом. Там, в ледената тундра, се усещаше обичта на шест семейства и топлотата на това усещане смекчаваше суровия и студен пролетен вятър. Бяха чувства, пробуждани от началото на лятото. Животът отново се възраждаше и около мен всички се радваха на слънцето и на приятелството на инуитите.
Забавна и гальовна, Хелга правеше всевъзможни номера и заедно с кутрето Виктор, което ставаше все по-силно и палаво с всеки изминал ден, те спечелиха симпатиите на малки и големи, а накрая ядяха от ръцете на всички. Дори кучката Леа се сприятели с един любвеобилен мъжкар и двамата се заеха здравата със задачата да осигурят ново котило за другата зима.
Мечката Камила скиташе около лагера, без да се сприятелява с хората. Някои нощи чувах нейния рев, с който викаше мечето си. Хелга забързана откликваше на призива на майка си.
А аз се хранех, почивах си, разхождах се под слънцето, което ми възвръщаше силите, и с всеки изминал ден се влюбвах все повече в моята дъщеря Диана.
Всичко беше спокойно и твърде хубаво, за да е истина. Една измамна илюзия, която приключи в нощта, в която ме споходи тревожен сън.
Сънувах, че пътуваме с Диана на шейна, която летеше по леда, като заобикаляше огромни айсберги и се накланяше опасно ту на една, ту на друга страна. На всеки рязък завой бях на път да загубя равновесие и да падна върху хлъзгавия лед. Бягахме от някакъв човек с пушка и на шейната аз знаех, че ако паднем, ще умрем.
Събудих се уплашена. Беше видение. Инстинктът ми на Омар ме предупреждаваше за дебнеща заплаха. Потърках си очите и проумях всичко по-ясно.
Старата Сармик влезе в палатката и не се изненада да ме намери будна.
— Трябва да тръгваш. Той наближава — прошепна старата знахарка.
— Ти също ли го видя насън? — попитах вече напълно будна.
— На няколко часа е оттук. Скоро ще пристигне.
Уплаших се, имах лошо предчувствие.
— Кой е той?
— Белият ловец, рус, висок и много силен.
— Гунар!
Сармик потвърди, кимайки с глава:
— Така ли се казва?
Гунар се бе възстановил от раните и бе тръгнал да ме търси.
— Преследва ли ме?
— Преследва мечката.
— Защо?
— Мисли, че те е убила, иска бялата й кожа и ще я постигне. Не ще отстъпи в намерението си до гроб.
Значи… Гунар си мисли, че бялата мечка ме е отмъкнала и ме е изяла като куче.
— Но аз изчезнах с шейната — възразих на старата Сармик.
— Гунар мисли, че кучетата са избягали с шейната и са потънали в леда.
Арук ме бе защитил много успешно.
Опитах се да възпроизведа фактите. Гунар бе лошо ранен при нападението на мечката. Тя му се нахвърли и го рани. Остана в безсъзнание и когато се е събудил, вратата е била разбита, мебелите — на парчета, по пода на хижата е имало кръв, а в снега — стъпки от мечката. А мен ме е нямало.
За призрака Арук, който можеше да нашепва идеи на живите и да общува с мъртвите, не е било никакъв проблем да внуши на Гунар мисълта, че мечката ме е разкъсала и в бърлогата с малкото си са ме изяли. Това е бил хитрият му план. И сега Гунар преследваше голямата мечка майка Камила.