След изтощителното ходене единственият път, по който можехме да продължим, беше дълъг и мъчителен и изненадващо водеше до голяма подземна галерия, слабо осветена от отблясъците светлина, процеждаща се през пролуките. Насред величествената зала се намираше голямо подземно езеро, което заемаше цялото пространство. Тъмно, заплашително, дълбоко.
Диана беше тревожна и усетих, че опасността е наблизо. И се приготвих да се защитавам. Нямаше да падна в капана, защото знаех, че нещо ме дебне.
Действително, след няколко секунди водата се раздвижи от странно вълнение и неочаквано една гигантска белуга изплува от дъното на езерото, отворила огромната си уста, готова да ме погълне заедно с детето ми. Мястото бе толкова тясно, че да се оттегля, беше малко вероятно и единствената ми реакция бе да хвърля Диана на земята в началото на тунела, от който току-що бяхме излезли, и да извадя улуто си, за да се защитя от чудовището. Звярът направи грандиозен скок, а когато падаше надолу, насочи хищната си паст към мен. За няколко секунди над главата ми надвиснаха пет тона месо и мазнини, които щяха да ме повлекат към дъното на езерото. Не можех да направя нищо, освен да чакам смъртта. И тези секунди, тези частички от времето, толкова смешно незначителни, ми се сториха цяла вечност. Затворих ужасена очи в очакване да се стовари върху мен и зъбите й шумно да се затворят, стискайки тялото ми в смъртоносна хватка. Представих си мига, в който ще изчезна от този свят, но нищо не се случи.
Изчаках благоразумно време и когато вдигнах поглед, не можех да повярвам на очите си. Китът висеше във въздуха, замразен и уловен в голям блок лед. Водата от езерото се бе превърнала в компактна ледена маса, а на върха й стърчеше гротескната белуга с огромна изкривена уста и отворени очи — кървясали, жестоки очи.
Изглеждаше като магия. Всъщност беше магия. Но не аз я бях направила. Нямах вълшебна пръчица. Само се бях изправила пред белугата с моето улу.
Улуто! Това беше. Улуто, което ми връчи сляпата гадателка, беше моето оръжие и с него можех да се защитавам и да нападам.
Чух плача на Диана. Когато я бях подхвърлила, се бе ударила в пода, но беше в безопасност и дори ако белугата ме бе погълнала, щеше да е невъзможно да я стигне. Какво ли щеше да й се случи, ако не бях аз?
Вдигнах я от земята, успокоих я, погалих я по главичката и я целунах. Животът ни, нейният и моят, висеше на косъм.
И отново студената ръка ме сграбчи и ме принуди да продължа напред. Вързах Диана на гърба си, за да са ми свободни ръцете.
Вече бях нащрек и обезобразената фигура, която ми се изпречи на пътя в следващата галерия, не ме свари неподготвена. Разложеното й окървавено лице беше полусъсипано. Някакво животно й бе отхапало едната буза и окото. Беше инуитка с полуизядено тяло, а от устата й излизаше отчаян шепот, който ми смрази кръвта:
— Дай ми я. Дай ми момиченцето.
Беше покойница. Беше мъртва, а не осъден дух. Беше обладана и не говореше тя. Гласът, който извираше от мъртвото й гърло, беше пронизителен и странен, като писъка на Лола, когато някой я разкриеше и притиснеше в ъгъла.
Баалат!
Запуших си устата с ръка, за да не изкрещя от ужас. Стоях пред Баалат. Сигурно и белугата е била тя.
Извадих улуто и без да я поглеждам в единственото око, което й бе останало, се приближих към нея. С точен замах се опитах да отрежа мъртвата глава, но се сблъсках с леден блок.
Отстъпих няколко крачки назад и изумена се уверих, че изгнилият труп на инуитката е бил внезапно замразен.
Пак ли аз бях направила тази магия? Аз ли го правех? Можех ли да предизвиквам този магически ефект, без да си го поставям за цел? Толкова ли мощен беше ножът улу?
Спрях, погалих по главата малката Диана, за да я успокоя, и ясно видях, че се усмихва. Нямаше вид на човек, който се чувства застрашен или уплашен. Напротив, гукаше на нещо или на някого. Проследих погледа й и останах възхитена. По стените от ледени кристали се отразяваше прелестно лице, което се усмихваше и ни наблюдаваше с ясносините си очи, бистри като планинско езеро. Лицето беше бяло, с нежни черти. Беше дамата от портрета. Беше Ледената кралица.
Изведнъж лицето й се размножи и се отрази във всяка ледена повърхност на пещерата. Безброй усмивки, отразени в безброй огледала, а накрая се разнесе и кристалночист бодър смях, посрещнат с радостен вик от страна на моята малка Диана.