При все това, въпреки младостта, силата и издръжливостта си, загубих битката срещу Баалат, преобразена на мечка, и бях на косъм да изгубя и живота си, който бе спасен благодарение на своевременната намеса на Ледената кралица.
— Съжалявам.
Само това успях да кажа. Изтощена, с наранен от удара на тежката мечешка лапа крак, признах, че не съм била достатъчно бърза, за да я спра. За пореден път оцелях благодарение на Бялата дама, която със силата на магията си я бе извадила от строя, замразявайки я в ледения блок.
Дамата бе необичайно бледа.
— Не мога да я защитавам вечно. Чувствам, че отслабвам. Живях векове наред откъсната от света, насред ледовете. Прекъснах изолацията си единствено по време на раждането на Гунар и неговото детство.
— Какво предлагаш?
— Единствената алтернатива е да се слезе в света на мъртвите, да се призове тяхната сила и да се предотврати възкресението на Баалат.
Една идея започна да ми се върти в ума.
— Наистина ли само мъртвите имат властта да й попречат да се завърне?
— Да, тяхната мощ е безпределна. Живите я подценяваме. Всеки, който е слизал в дълбините, знае това.
Коленете ми се подкосиха. Ледената кралица говореше за Пътя на Ом. Пътят, водещ към сенките на онези, които вече не бяха сред нас. Пътят към онази пустош, без време и без пространство, където материята не съществува, където телата се разтварят и стапят в нищото и властват сенки и призраци. Светът на мрака.
— Аз ще отида.
Ледената кралица не бе очаквала да го предложа. Вероятно дори не бе помислила за тази възможност.
— Ти ли?
— Да, аз. Ще защитя дъщеря си. Аз съм й майка и това ще ми даде сили.
— Не, Селене, не. Никога никоя Омар не е слизала в дълбините.
— Тогава аз ще съм първата.
Макар и да го изрекох, не исках да го мисля. Просто беше единствената възможност Диана да бъде спасена.
Бялата дама ме гледаше с изумление.
— Ще ми повериш дъщеря си за това време?
Не се поколебах. Тя беше единственият човек, способен да я защити. Взех заспалата Диана и я положих в ръцете на баба й.
Тя я загледа с умиление, погледът й се смекчи, а по лицето й се разля блага топлота. Нежно я залюля и тихичко й запя песничка.
Какви ги вършех? Бях предала дъщеря си на Одиш? Да не си губех разсъдъка?
Не. Лудост имаше, но не тук, в тази зала. Лудостта вилнееше в мрака, откъдето Баалат дебнеше своята беззащитна плячка.
Докато не призовях мъртвите да насочат своята мощ срещу Черната дама, моето дете, моето момиченце щеше да е изложено на смъртна опасност.
Преди да потегля, накърмих Диана. Насладих се на вкусните гозби, които Ледената кралица ми предложи. Пих нектар от нейната чаша и изслушах съветите й как да надмогна ужаса от смъртта и да се завърна сред живите.
Ако се проваля и не се върна, дъщеря ми щеше да е Одиш и да унищожи Омар.
По тази причина трябваше да се върна жива и здрава от Пътя на Ом.
Преди да потъна в пещерата, свързваща двата свята, попитах Ледената кралица:
— Как се казваш?
Тя ми се усмихна.
— Кристине, наричай ме Кристине.
С глас, задавен от сълзи, само успях да кажа:
— Грижи се за нея, Кристине, добре се грижи за нея.
И се спуснах в ужасяващите дълбини, без друга помощ, освен тази на моето улу.
Глава седемнадесета
Войната на бабите
За Пътя на Ом и за всичко, което преживях, докато стигна в света на мъртвите, почти нямам спомен — всичко ми е като в мъгла. Изличих го, за да оцелея. И ако все пак нещичко ми е останало в главата, то предпочитам да не говоря за това. Твърде възможно е паметта ми да го е променила и изопачила в неистина. Сигурно в желанието си да го забравя съм го примесила със саги, митове и легенди, които предават по-поетично изминатия от мен път.
Защото дори нашата, на магьосниците Омар, в крайна сметка смъртни, способност да разбираме някои явления се простира дотам, където свършва светът ни, светът на живите. Поемеш ли веднъж пътя към света на мъртвите, всичко се оказва абсурдно и неразбираемо.