Коленичих до люлката на Диана и извърнах очи, за да не стана свидетел на края на Кристине.
Вероятно Деметер си даде сметка за състоянието ми, понеже прояви милост. Чух я да произнася заклинанието за неподвижност:
— Омагьосвам те, Кристине, и те заклинам да останеш неподвижна до сетния ми дъх. Животът ми ще бди над изпълнението на твоята присъда.
Кристине, прекрасната Кристине застина, пленена в леден блок, а ледът запечата болката в очите й от това, че е била измамена.
Не смеех да я погледна и се хвърлих в обятията на Деметер.
— Мамо! — възкликнах с искрена радост.
Тя ме прие сърдечно. Ръцете й бяха силни, гърдите й топли и нежни и в нейната прегръдка най-сетне се почувствах защитена от всички опасности на този свят. Деметер повдигна брадичката ми и с непозната за мен нежност ме погали по бузата с грапава, но ласкава ръка.
— Моето момиче… Колко страдах заради теб!
За пръв път я разбрах. Вече не бях само дъщеря, бях станала майка и успях да проумея, че въпреки всички различия и недоразумения Деметер ме обичаше повече от всичко, както аз винаги, винаги ще обичам дъщеря си.
С Диана на ръце, се сбогувах тихомълком с красивата Ледена кралица, която щеше да остане пленничка на студа, докато Деметер е жива. Настанена върху една шейна, водена от две любезни инуитки от клана на тюлена, се отдалечих заедно с майка си и дъщеря си от най-красивото и пусто място на света — Ледената пустиня.
Назад остана споменът за Гунар, а образът му изстиваше също като леда, сковал майка му.
Назад остана Леа с кутрето си Виктор и с нейната лоялност.
Назад остана щедрата рунтава Камила, гостоприемната мечка. Назад остана и мечето Хелга, млечна сестра на дъщеря ми, както и малката инуитка Сармик.
Назад останаха също тъгата, страхът, самотата и опасенията, че няма да имам свой дом.
Назад останаха мечтите и моето непокорство, проявено в безумния ми опит да бъда простосмъртна.
Назад останаха завинаги червеният цвят на косата на моето момиче, както и нейното име Диана. Боядисахме косата й в черно, а името й го обърнахме, за да отбележим символично новата ера на забравата, в която Анаид, а не Диана, щеше да остане скрита. Никой нямаше да научи, че тя е избраницата, докато не се сдобие със силата, уравновесеността и мъдростта, които ти дава единствено жизненият опит.
Докато не навърши петнайсет години.
И Деметер направи за теб, Анаид, това, което не стори за мен. Остана в продължение на петнайсет години на едно и също място, напусна клана и племето и със сляпа преданост и всеотдайност се посвети на една-единствена цел — да те обича.
Анаид не можеше да повярва на историята.
Тогава Деметер е загинала, защитавайки я, след петнайсет години абсолютна преданост. И нежната дама Кристине Олав, която я закриляше и бдеше над нея през цялото време, докато майка й беше отвлечена от Одиш, й е баба.
Деметер я обичаше.
Кристине я обичаше.
А баща й Гунар е живял с мисълта, че е мъртва.
И тя, Анаид Цинулис, или по-точно Анаид Гунардотир, беше полу-Омар, полу-Одиш. Оттам нейната постоянна двойственост, оттам нейните умения, оттам отговорната мисия.
Краката й се разтрепериха.
Беше прегърнала майка си Селене, която само на осемнайсет години я е родила сама, сред ледовете, защитена от една мечка, а после е слязла в ада по Пътя на Ом и се е освободила от ужасната Баалат.
— Разбра ли сега? Разбра ли защо не бива да говориш с никого?
Анаид разбра твърде много неща.
— Заради пророчеството, направено от Баалат?
— Точно така. Баалат се закле, че когато навършиш петнайсет години, ти самата ще я помолиш да се върне. А срещу пророчеството духовете са безсилни.
Анаид пребледня.
— И Баалат ще се завърне да ме унищожи.
— Теб, избраницата.
— И какво трябва да сторим, за да не се случи?
Селене въздъхна.
— Няма друг начин, освен да се върнем обратно по Пътя на Ом и отново да поискаме справедливост от мъртвите. Въпреки че този път ще бъде различно.
— Защо?
— Защото ти си тази, която трябва да го направи.
— Аз ли?
— Вече ходатайствах веднъж за теб. Те ще изслушат само избраницата.
Анаид усети студена пот по ръцете си и този път осъзна на какво се дължеше страхът от неясното присъствие около караваната, където се бяха настанили. В мрака отвън кръжеше Баалат. Под каква ли форма?