И тогава проумя всичко. Този нов имейл, този псевдоним, тази странна настоятелност на Рок да привлече вниманието й…
— Прекалено късно е — прошепна Анаид.
Селене разбра веднага, хвана я за раменете, нервна, разстроена.
— Повтори.
— Съжалявам, струва ми се, че вече я извиках. Помолих я да дойде.
Селене не можеше да повярва:
— Не може да бъде! Как? Кога?
Анаид беше смела и захапа устните си до кръв. Тогава проговори:
— Съжалявам, много съжалявам, извинявай… Не знаех.
— Как стана?
— Свърза се с мен, като се представи за Рок. Мислех, че е Рок, и бях учудена, защото непрекъснато ме молеше да му кажа мислите си и силно да си пожелая да дойде.
— И направи ли го?
Анаид си призна:
— Харесвам го, луда съм по него. Мислех, че говоря с Рок.
— Помоли ли го да дойде?
— Да. Каза ми, че ще дойде да ме види скоро…
— Сигурна ли си, че е била тя?
Анаид засрамена сведе поглед.
— Бях сляпа. Не знам как не си дадох сметка. Псевдонимът му беше… Бейби Айде Ах Лудо Абсурдно Твой.
— БААЛАТ! — извика ужасена Селене.
— Тя е била — предположи Анаид.
— Коя.
— Тази ръка навън, която се опита да ме удуши. Вече съществува, вече я призовах, вече се е освободила от оковите.
И точно в този момент се почука на вратата.
Селене и Анаид едновременно отреагираха светкавично. Загасиха лампите и извадиха атаметата си. Остриетата лъснаха под слабата лунна светлина.
Юсуф бен Ташфин погледна Анаид с преклонение.
— Не отваряйте, кралице моя.
Анаид притисна ръка към сърцето си. Сега знаеше, че Селене не може да види или чуе алморавидския воин. Така че зададе въпроса:
— Кой е?
— Гунар.
С копнеж Анаид се спусна към вратата, без да може Селене да й попречи.
Наистина. Стоеше там, пред нея. Висок, рус, със същите наситени светлосини очи като нейните, с най-приветливата усмивка на света и с отворени обятия, в очакване. Там беше Гунар, баща й.
Селене извика, но Анаид направи крачка към него и двамата се сляха в прегръдка.