— Заради майка ти ли?
Уплаших се. Дали Мерицел не усещаше, че има нещо нередно?
Тя самата разсея опасенията ми:
— Чух ви да се карате вечерта, когато дойде. Знам, че го прие много зле, и мисля, че оттогава си болна. Защо не се одобриш с нея?
Отрекох с глава:
— Майка ми е много твърдоглава.
— Сигурно те обича прекалено.
— Да бе.
Тя си нямаше никаква представа какво е да съжителстваш с Деметер.
Тогава Мерицел ми сподели за втори път още нещо от живота си:
— Аз нямам майка. Не знаеш каква си късметлийка, щом имаш майка.
Само можех да я хвана за ръцете и да ги стисна здраво. В някои моменти думите са излишни.
Предполагам, че се дължеше на този жест, но Мерицел направи нещо за мен, което никой преди не се бе осмелил. Спонтанно стана посредник между мен и майка ми.
Деметер притеснена се появи вкъщи. Мерицел й бе съобщила за състоянието ми и без да продума нищо, ми нареди да се съблека и прегледа тялото ми милиметър по милиметър. Чувстваше се виновна за това, че ме бе оставила беззащитна и на волята на която и да е Одиш от чисто високомерие.
— Имаш ли затруднение при дишане?
— Не.
— Да си усещала задушаване, пробождане, болка?
— Не.
— Повтарящи се сънища?
— Не.
— Побивали ли са те тръпки?
— Понякога.
— Внезапно затопляне по гърба?
— Това да. Всеки път, щом ме погледнеха. Не можех да го понасям.
Деметер докосна челото ми и ми премери пулса, после ме прегърна.
— Горкичката ми.
Почувствах се облекчена. Мерицел беше права. Майка ми се безпокоеше за мен и аз бях щастливка, че я имам. Извади пръчицата ми от куфарчето си и ми я даде.
— Сега вече знаеш какво е да живееш извън клана. Които така са решили, е трябвало да живеят с тази тревога.
— Имало ли е магьосници, които са се отделили от племето?
— Някои.
— А оцелели ли са?
— Някои.
Деметер не беше много словоохотлива. От друга страна, не исках да я разпитвам за причините, принудили жените да се отрекат от магьосничеството, нито пък какво точно се е случило на тези, които не са оцелели…
— Ти принадлежиш към клана, не го забравяй.
И ми върна предпазния щит, който стегна корема ми. На мига усетих благополучието да живея под благодатното заклинание на защитата й.
Разположи пет ароматни свещи във всеки ъгъл на стаята, които образуваха перфектна пентаграма, и ги запали; приготви ми ободрителна отвара и после ми даде едно камъче малахит. Притиснах го здраво към гърдите си и усетих равномерното си дишане и свободното циркулиране на кръвта по вените ми. Страховете ми бяха изчезнали и започвах да се чувствам сигурна с щита си, с камъчето си, пазена от светлата пентаграма и благодатната сила на майка ми.
Деметер си помисли, че съм се поучила от урока. Колко малко ме познаваше.
— В петък трябва да си готова. Ще мина да те взема, за да отидем заедно на честването на Имболк.
— Не възнамерявам да ходя.
Беше вярно, но далеч по-вярно бе, че все още се чувствах отпаднала и зависима. Мисля, че в този момент Деметер можеше да ме убеди да се върна към стадото. Но тя доста глупаво изпусна сгодния случай.
— Селене, много е важно за мен да дойдеш на сабата.
— Така ли? И защо? — Беше ми приятно да настоява, искаше ми се да ме помоли.
Мислех си, че ще ми говори колко ще е горда да ме представи публично, правех си илюзии, че ще се радва да сме двете заедно… Деметер обаче не можеше да се постави на мястото на едно седемнайсетгодишно момиче.
— Ще се провеждат избори за вожд на племето. Твоят глас се зачита, а двете с Клаудина сме в почти равни позиции.
Беше по-лошо, отколкото ако ми бе ударила шамар. За нея бях това, още един глас, подкрепа за нейните лични амбиции.
— Няма да дойда. Не искам да участвам във вашите глупави спорове.
— Не са глупави, Селене, политиката е в основата на всичко.
— Не ми харесва политиката, повръща ми се от вашата политика.
Опита се да ме вразуми. Напразно.
— Ако не ти харесва нашата политика, ще трябва да се намесиш, за да я промениш.
— Дума да не става.
— Законите на магьосниците Омар ги съставяме ние, не са никаква измислица.
— Не искам да съм магьосница Омар.
— Какви ги говориш? Такава си, и точка.