Раздвижих се, без да чувствам краката си. Бях като в безтегловно състояние. Не исках да ходя където и да било, не исках да се отделям от Гунар, не исках Мерицел да е тук, щеше ми се изобщо да я няма, да не съществува.
Но нея я имаше и освен че бе най-добрата ми приятелка, тя по принцип беше чудесен човек и другар и като такава се грижеше за мен и за благополучието ми, вярваше в мен. Мерицел ме завлече до гардероба, взе палтото ми и ми предложи каска.
— Гунар ще те изпрати с мотора. Нали, Гунар?
Усетих неудобството му толкова осезаемо, колкото и моето собствено. Усещах, че Гунар се чувства също като мен. Искаше ми се да се съгласи и същевременно знаех, че ако склони да ме изпрати, щеше да се случи неизбежното, за което по-късно щях да съжалявам.
Какво нещо е. Вярвах в съдбовността, но освен това я желаех.
И то толкова силно, че съдбовността нахлу в живота ми.
— Може би возенето на мотор ще й подейства зле — извини се Гунар. — Тя не се чувства добре, вие й се свят. Нали така, Селене?
Гунар се измъкваше. Оставяше на мен да реша, но аз не се давах.
— Напротив, смятам, че ще ми дойде добре да ме поодуха вятърът — измърморих, като не откъсвах поглед от Гунар. — Бих предпочела да ме изпратиш.
Сигурна съм, че размърдах пръчицата си и устните ми произнесоха заклинание, макар че, дори и да го бях сторила, го забравих тутакси, понеже знаех, че не е редно.
Същата нощ с Гунар се любихме, въпреки приятелството, което ме обвързваше с Мерицел, и въпреки чувството за вина, което изпитвах.
Привличането между нас беше силно и непреодолимо. Безсмислено беше да му се противопоставяме. И макар че той все пак опита да се пребори с него, аз не му го позволих. Дадох му да пие любовен еликсир, който ме научи да забърквам братовчедка ми Лето още в детството, като деца, които правят бели скришом от майките си. Еликсир, който прекърши волята му и го накара да забрави принципите си.
Беше истинска лудост.
Гунар бе нежен, внимателен и страстен, и при все че нямах никакъв опит, успя да събуди у мен чувствеността.
Влюбих се лудо, защото няма нищо по-възбуждащо от забранената любов.
Деметер беше права. Бях обладана от богинята.
На другия ден си помислих, че съм сънувала.
— Съжалявам. Събудих ли те?
Беше едва по обяд, бях спала не повече от пет-шест часа, а бях схваната, с изтръпнало тяло, с пресъхнала уста, мъгляви спомени и гузна съвест. Мерицел лежеше до мен, сгушена, пъхнала глава под ръката ми, търсеща топлината ми. Беше със зачервени очи и гласът й леко потрепваше:
— Как ти се стори?
Уплаши ме. Мерицел ме разпитваше, а аз все още не бях имала време да осъзная вината си, да си я призная и да я преглътна.
— Кое?
Отвърнах уплашена. Не бях сигурна дали случилото се не бе само един сън.
— Гаджето ми, Гунар. Допада ли ти?
Идеше ми да ревна. Дали ми допада? Как е възможно Мерицел да не си бе дала сметка, че съм се влюбила в него?
— Прекрасен е — отговорих, без да излъжа ни най-малко.
Мерицел тъжно се усмихна.
— Значи и ти мислиш същото?
Кимнах утвърдително, безмълвно. Наивността на приятелката ми ме трогна и разчувства.
— Смятах, че е моя измислица — сподели ми Мерицел.
— Гунар ли?
— Прекалено приказен е, за да е истински. Затова не ви го бях представила — от страх, че може да изчезне като дим.
Точно това изпитвах и аз. Мерицел продължи монолога си:
— Може би е истински. Съществува ли Гунар? Ти се запозна с него. Кажи ми: наистина ли го има?
Бях поразена от прямотата и откровеността на приятелката си. Изразяваше с думи всичко онова, което аз изпитвах.
Измънках как да е някакво извинение. Имах нужда от време, да изясня нещата за себе си.
— Не знам, Мерицел. Та аз едва го познавам. Беше толкова набързо…
Прекъсна ме:
— Гунар е исландец, от много богато семейство, доколкото разбрах. Прави докторат по филология и е специалист по викингски саги, затова искаше да ме изненада с маската на Один. Знаеш ли кой е Один?
— Божество? — предположих колебливо.
Не знаех каква е играта на Мерицел и затова бях нащрек.
— Името му означава „Омраза“.
— Гняв — бързо я поправих.
— Гняв ли? — изненадано ме попита тя. — Откъде знаеш?
В този момент трябваше да проявя смелост и да призная на приятелката си, че Гунар ми го е обяснил, че се целувахме, че се любихме, че след това той изчезна, а аз сега бях объркана и не знаех със сигурност какво ще стане оттук насетне. Но не го сторих. Вътрешно изпитвах задоволството да разбера, че Гунар бе разкрил пред мен неща, които с нея не бе споделил, и така аз проумявах по-добре метафоричната сила на Один. И реших да го пазя в тайна.